— Още е там — каза той. — Няма да имаме засечка с нея.
— Гледай — извика Фуентес и посочи вратата на асансьора. Беше светнал сигнал „Заето“.
— Сега — усмихна се злобно Мануел — първа ще излезе жената. Аз ще я хвана. Ти ще насочиш пистолета към мъжа и запомни — никаква стрелба.
В частния асансьор, потеглил нагоре от фоайето на хотела стоеше Мария Уорънтън във весело настроение. Бе спечелила 20 хиляди долара в казиното.
— Виждаш ли — тя целуна Уилбър. — Казах ли ти, че съм родена с късмет. Нека си поръчаме шампанско и сандвичи с хайвер. Огладнях от вълнение.
Умирайки за сън, Уилбър се помъчи да се усмихне.
— Щом искаш, добре — отвърна той и когато асансьорът спря, отвори вратата и застана встрани, за да мине Мария.
Тя тръгна към стаята, но изведнъж спря, защото една силна ръка я хвана за гърлото и тя усети болка от някакво острие опряно на бузата й.
— Ако извикаш, ще те намушкам! — избоботи един дебел глас в ухото й.
Миризмата на мръсотия и мъжка пот я накара да се свие.
За момент се парализира от шока, но се съвзе.
— Махай се от мен, вонливец такъв! — изрече тя с нисък, но твърд глас.
Уилбър се намери срещу нисък, дебел мъж, облечен с мръсна бяла риза и парцаливи дънки. В дясната си ръка държеше пистолет.
Армейската подготовка на Уилбър му помогна да преодолее шока, но като видя огромния мъж, с вид на озлобена маймуна, който държеше жена му, сърцето му заби лудо.
— Чу ли? — изсъска Мария. — Махни се от мен!
Мануел я пусна и отстъпи с усмивка.
— Хайде да не усложняваме нещата — каза той и размаха пробляскващ тънък нож. — Нали не искате да бъдете намушкани. Спокойно, седнете и двамата.
Мария погледна Уилбър и вдигна рамене.
— Обир, предполагам. Боже, колко досадно! — рече тя, приближи се до дивана и седна.
Възхитен от куража и самообладанието и, избутан от Фуентес, Уилбър отиде и седна до нея.
— Вземете парите и се махайте, вонливци — Мария пренебрежително хвърли чантата си в краката на Мануел. Той я подритна на Фуентес, който я вдигна, отвори я и се загледа изумен в купчината пари, спечелени от Мария в казиното.
— Гледай, гледай! — извика той на Мануел.
Мануел не му обърна внимание. Той се беше втренчил злобно в Мария.
— Да, госпожо, ние миришем, защото сме бедни. Не сме като вас. Но вие също миришете. — Той се приближи толкова бързо, че нито Мария, нито Уилбър можаха да реагират. Блестящото острие докосна роклята й. Острия като бръснач нож преряза презрамките на раменете й и предната част на роклята се свлече в скута й. Мария погледна към срязаната рокля, после към Мануел.
— Копеле мръсно — извика тя и очите и проблеснаха.
— Да, госпожо — усмихна се Мануел зловещо. — Добре, аз съм копеле, но ти имаш късмет с мен. Вместо да ти срежа роклята, можех да ти изпонарежа симпатичното личице. Можех да ти отрежа и носа. Така че имаш късмет. — Той се приближи до нея. — Отсега нататък си дръж устата затворена, ясно ли е? Още една дума и ще ти пострада външният вид.
Красотата на Мария означаваше за нея много повече от всичко останало на света. Тя замръзна. Куражът й се стопи и тя здраво се вкопчи в ръката на Уилбър.
Уилбър знаеше, че Фуентес е зад него с пистолет в ръка и се въздържаше да скочи върху Мануел. Този плешив, приличащ на маймуна мъж, го смразяваше. Като гледаше зловещата му усмивка, той беше сигурен, че такъв може да обезобрази Мария при най-малкия повод.
— Мария, те са тук за диамантите — прошепна й той трескаво, — свали ги и ги хвърли на пода. Тогава ще си идат.
С треперещи пръсти Мария посегна да свали обеците си, но Мануел поклати глава.
— Не, госпожо, запази си хубавите диаманти. Какво би могъл да прави с тях един беден, миризлив кубинец като мен? — Той отмести погледа си върху Уилбър. — Ние искаме пари, господин Уорънтън! Искаме пет милиона долара и няма да си тръгнем, докато не ги получим в сто пачки!
Уилбър се втренчи в него.
— Нямаме толкова пари. Вземете диамантите и се махайте!
Мануел отново се засмя зловещо.
— Баща ти има. Ще чакаме да му се обадиш. Кажи му, че ако не получим пет милиона долара в сто пачки, ще ти отрежа проклетите уши и ще нарежа лицето на жена ти на парчета.
Застанала в сянката, Анита слушаше. Пръстите й продължаваха да галят дръжката на ножа.