Като махна на Баниън да остане на мястото си, Брейди влезе в стаята. Свали бързо обеците, колието и двете гривни. Пусна ги в поизтрита кожена кесия и си я сложи в джоба.
— Хайде Майк, — продума той и побягна към терасата. — Да се махаме. Казах ли ти: всичко протече гладко.
Двамата се заизкачваха към покрива и оттам — към сейфа.
След четвърт част съдържанието на касетите със скъпоценности и накитите на Уорънтънови бяха на път за Клод Кендрик.
Баниън се беше преоблякъл като шофьор. Маги лежеше на дивана със затворени очи, мърморейки си нещо. Брейди не й обърна внимание и се обади на Хедън, който ги чакаше.
— Прекрасно Ед. Всичко мина гладко, без проблеми.
Баниън се появи в стаята с куфар в ръка.
— Лу, има един ранен самолет за Лос Анжелис. Трябва да го хвана. Не мога да чакам. — Бледото му лице и хлътналите очи говореха достатъчно.
— Добре, портиерът ще извика такси — Брейди пристъпи към Баниън. — Не се притеснявай, Майк. Ти свърши добра работа. Парите ще идат при лекаря, честно ти казвам.
Двамата си стиснаха ръцете и Брейди поръча на нощния портиер да извика такси.
Маги седна.
— При Кристи ли, Майк?
— Да.
— Ще ни липсваш. — Тя стана от дивана и го целуна. — Обаждай се. Лу, дай му телефонния ни номер.
Брейди поклати глава.
— Не. — Ако станеше нещо с Баниън и у него намереха номера, това щеше да предизвика усложнения.
Баниън разбра.
— Така е добре — каза той. Чу се шум от приближаващо такси. Погледна към Брейди. — Аз изчезвам. Доскоро. Хубаво стана, че се запознах с теб — и потупа Маги по рамото. После кимна на Брейди и излезе.
Те се вслушаха в шума от потеглящото такси.
— Нещо май не е наред? Изглежда толкова тъжен — попита Маги.
— Хайде да заспиваме, Маги. Аз съм изморен, ако ти не си! — рече нежно Брейди.
— Но, Лу, той си тръгна такъв! Изглеждаше много болен. Има нещо странно, не мислиш ли?
Брейди я прегърна през раменете и я поведе към леглото.
— Притеснява се за дъщеря си. Всеки в днешно време си има грижи. Нека да лягаме, уморен съм.
— Ти си бил уморен! — изсумтя Маги. — Та той приличаше на изтощен бик! Уморен бил! Аз пък направо умирам!
Анита се движеше като призрак по терасата към вратата на стаята. Там тя спря и погледна към телата на Мануел и Фуентес, които лежаха като мъртви. После зърна безжизнените тела на Уорънтънови на дивана.
Видяла беше как Брейди и Баниън се изкачиха на покрива и изчезнаха. Видя, че Баниън използва някакъв безшумен пистолет и ето го резултатът?
Предпазливо влезе в стаята. На пода до Фуентес имаше пистолет. Тя го грабна и отскочи.
Мозъкът й работеше бавно. Трябваше да минат повече от пет минути, докато осъзнае, че тези двама мъже, които съсипаха живота и, сега бяха в ръцете й. Приближи се до Фуентес и го ритна яростно в лицето. Като видя, че не реагира, си отдъхна и жестока, налудничава усмивка се изписа на лицето й. Остави пистолета и стисна дръжката на ножа. Обзе я жаждата да намушка този човек, който беше подмамил Педро: да го нареже на парчета. После спря и огледа луксозната стая и дебелия килим, който толкова пъти бе чистила. Бе красив килим. Колко пъти, докато го чистеше с прахосмукачката, си мечтаеше да има и тя такъв.
Тя пъхна ножа в канията, хвана Фуентес за глезените и го извлече на терасата. Остави го да лежи на място, огряно от луната и се върна в стаята. Застана над Мануел и се взря в него. Беше ли я излъгал? Тя отначало подозираше, че е така, но след прочувствената му реч за приятеля в болницата, който го бил подвел, вече не беше сигурна.
После си спомни за устройството, което взривяваше бомбите. Коленичи и претършува джобовете му. Нямаше го, значи я бе излъгал.
Мъчи се доста дълго, докато дотътри едро то тяло на Мануел, но решимостта й даваше сили. Когато телата на двамата лежаха едно до друго, тя вече се задъхваше.
Постоя малко над тях, седнала с подгънати под тялото крака.
— Педро, чуй ме — нежно рече тя. — Сега ще отмъстя за теб и ти ще почиваш в мир. Надявам се, че където и да си, ще видиш, как жената която винаги те е обичала, ще се разправи с тези зверове. Знам, така би искал и ти.
Тя извади ножа и коленичи пред неподвижното тяло на Мануел. Гледаше с отвращение брадясалото му лице.
— Твърдиш че си честен човек. Твоите хора ти вярват — каза меко тя. — Обеща, че нищо няма да се случи на мъжа ми. Излъга ме за бомбите. Нямаш устройство, с което да ги взривиш. Изнуди ме да поема огромен риск и да скрия тези мними бомби. Не те беше грижа? Единственото, за което мислеше, бяха парите нали, честни човече?