— Мъжът ми закусва и не иска да го безпокоят! Коя сте вие?
Анита гледаше хубавата жена пред себе си. През объркания й мозък премина мисълта, дали и тази ще страда като нея, когато загуби мъжа си.
— Аз съм Анита Сертес, — каза тя. — Господин Лепски иска да говори с мен за мъжа ми.
— Трябвало е да отидете в управлението. Почакайте, ще го попитам.
Лепски беше направо облизал чинията си. Привършваше третата си чаша кафе, когато Керъл влезе в стаята.
— Една кубинка иска да говори с теб. Казва се Анита Сертес.
Лепски скочи и ритна стола.
— По дяволите, ние я издирваме!
Бутна Керъл настрани и се понесе към вратата, където завари Анита, застанала неподвижно.
— Ти ли си Том Лепски? — попита тя.
Смразяващо чувство обзе Лепски, когато погледна в черните й, студени очи. От опит познаваше, когато някой е опасен, а тази жена изглеждаше точно такава. Сети се, че пистолетът му е в спалнята.
— Ти ли си човекът, който застреля мъжа ми? — продължи Анита.
— Нека поговорим за това? — каза предпазливо Лепски. Усети, че жената срещу него е обезумяла. Разбра го от вида й и от кръвожадния и поглед. — Влез!
Тогава видя пистолета в ръката на Анита, насочен към него.
Керъл, застанала отзад, също видя пистолета.
— Тогава умри! — изрече тихо Анита и натисна спусъка.
Лепски усети тласък в гърдите. Политна назад, спъна се в килима и падна тежко. Главата му се удари в пода.
Анита застана над него и стреля още три пъти, после се обърна и побягна по пътеката, а оттам на улицата.
Тя не знаеше, че пистолетът, който Мануел беше дал на Фуентес, бе зареден с халосни патрони. Мануел нямаше вяра на Фуентес, както и Фуентес нямаше вяра на Мануел.
Като видя как Лепски се просна на пода и чу изстрелите, Керъл стисна очи. Тя не беше от тези, които се плашат лесно. Дълго остана неподвижна, после се съвзе, приближи се и коленичи до Лепски.
Тази ужасна жена го бе убила!
Тя обви нежно главата му с ръце и започна да го целува.
Лепски се размърда, после я прегърна.
— Още, още — каза той.
Керъл го пусна.
— Помислих, че си мъртъв.
— И аз си помислих същото — рече Лепски, седна и започна да разтрива тила си. — Умрял ли съм?
Керъл огледа ризата му.
— Няма кръв. Не говори глупости! Разбира се, че не си умрял?
Малко страхливо, Лепски огледа ризата си отпред. По нея имаше леки обгаряния от барут. После я разкопча и огледа гърдите си. След това изръмжа и скочи на крака.
— Накъде тръгна? — изкрещя той.
— Откъде да знам? О, Том, любов моя, наистина помислих, че си умрял.
— Така помислихме и двамата. — Лепски се втурна в спалнята, грабна пистолета и го мушна в кобура на колана си. След това се спусна по коридора.
Керъл се вкопчи в ръката му, когато той тръгна да излиза.
— Не излизай, тя е опасна! Том, моля те!
Лепски освободи ръката си.
— Скъпа, такава е полицейската работа — й каза той с усмивка на герой. — Обади се на Бийглър. Кажи на момчетата да дойдат! Разбра ли?
— О, Том, ами ако ти се случи нещо! — От очите й бликнаха сълзи.
На Лепски това страшно му хареса. Целуна я.
— Утре искам три яйца.
— Ако искаш и четири, само се пази!
— Обади се на Бийглър — изопна снага и с ръка на кобура се понесе надолу по стълбите към пустата улица. Там спря и се огледа наляво и надясно. Тази побъркана жена не е отишла далеч, но накъде е тръгнала? Тогава в другия край на улицата видя Тед, вестникарчето, което идваше насам и хвърляше вестници по дворовете.
Лепски се затича към него.
— Здрасти, Тед — извика той.
Момчето беше слабо, високо, с вечно отворена уста. То погледна, после помаха с ръка и се насочи към него, въртейки яростно педалите на колелото.
Лепски знаеше, че това момче е не само простовато, но дори сериозно умствено изостанало. Беше му известно, че то го боготвореше. Тед му беше казал, че голямата му мечта е да стане ченге като него. Въпреки, че се почувства поласкан, Лепски сметна, че амбицията на Тед е прекалено голяма.
— Здравейте, господин Лепски, как са престъпленията? — каза Тед и спря до Лепски да почине.
Лепски знаеше, че за да изкопчи нещо от него не бива да го смущава.
— Знаеш как е, Тед, непрекъснато стават нови.