Тед се замисли върху това и кимна.
— Точно така! Непрекъснато! Стрелял ли сте по някого с това желязо, господин Лепски? — момчето гледаше пистолета на хълбока му.
— Слушай, Тед, да си видял една жена, облечена в черно, да минава покрай теб?
— Сигурно сте застрелвали всякакви престъпници с този пистолет — продължи замечтано Тед. — Някой ден и аз ще стана полицай и ще стрелям по разбойниците.
Лепски сдържа с усилие нетърпението си.
— Разбира се, Тед, но видя ли жена, облечена в черно, да минава оттук преди малко?
Момчето отмести погледа си от пистолета му.
— Жена ли? — повтори то.
Лепски се размърда с досада.
— Жена в черно.
— Ами да, господин Лепски. Видях.
— Накъде отиваше?
— Отиваше ли?
— Точно така, накъде отиваше? — попита Лепски и усети, че кръвното му се вдига.
— Ами, май че отиде в църквата — Тед вдигна рамене. — Да сте чували за някой, който тича към църквата. Майка ми ме влачи насила до там.
В другия край на улицата се намираше църквата „Св. Богородица“. Точно когато Лепски понечи да се затича натам, до него закова една патрулна кола. Докато Тед гледаше очарован, от нея изскочиха двама униформени полицаи.
— Църквата! — извика Лепски. — Внимавайте, тя има пистолет!
Той ги поведе надолу по улицата, следван от двете ченгета с извадени пистолети. И веднага бяха забелязани от съседите, които гледаха от прозорците. Когато пристигна още една патрулна кола хората, наизлязоха от къщите си. После със свистене на гумите спря и полицейска кола с пусната аларма.
От нея изскочи Макс Джакъби с още двама цивилни детективи.
Лепски спря, сега беше център на вниманието. Откакто живееше на тази улица, бе чувал съседите да казват на Керъл, че той е най-добрият детектив, който е на служба. Дойде моментът да се прояви!
— Какво, по дяволите, става? — извика Джакъби.
— Анита Сертес е полудяла. Опита се да ме убие, но май пистолетът е бил зареден с халосни патрони. В църквата е.
— Добре, да вървим — каза Джакъби и извади пистолета си.
Групата мъже с пистолети в ръце се насочи към църквата. Вратите бяха отворени. Отвътре идваше миризма на тамян.
Лепски и Джакъби влязоха предпазливо вътре и спряха.
В другия край горяха свещи. Олтарът се осветяваше от потрепващите им пламъчета.
Лепски се придвижи малко напред и пак спря.
Кубинката лежеше пред олтара. По стъпалата му се стичаше кръв. От гърдите й се подаваше дръжката на нож.
Уилбър Уорънтън се събуждаше бавно. Огледа се наоколо, тръсна глава и се изправи. Погледна жена си, която също се размърда до него. Той докосна нежно ръката й и тя отвори очи. Спогледаха се.
— Какво стана, махнаха ли се? — попита Мария.
Докато тя се наместваше, Уилбър се опитваше да се задържи на крака.
— Трябва да са ни упоили — Огледа се отново. — Да, отишли са си.
— Упоили? — втренчи се в него Мария. — Как са ни упоили?
— Какво друго обяснение има? Както й да е, изчезнали са. Тук няма никой.
— Като в кошмар е — Мария се изкашля и нададе слаб вик. — Господи, тези копелета са ми задигнали накитите. — Скочи на крака и щеше да падне, ако Уилбър не беше я задържал. — Любимите ми диаманти, няма ги!
— Мария, не прави истерии, седни! — й каза Уилбър остро.
— Моите диаманти, какво ще каже татко? Струват 10 милиона! Копелета! Откраднаха ги! — гласът й премина в непоносим пронизителен крясък.
— Не са откраднати и престани с тези глупости! — скара й се Уилбър.
Мария избухна.
— Как се осмеляваш да ми говориш така!
— Не са откраднати — тихо, но твърдо й каза Уилбър.
Гледаха се известно време и Мария несигурно промълви.
— Тогава къде са?
— Къде другаде, освен в сейфа?
— Аз ли съм луда или ти? Как могат да бъдат в сейфа?
— Мария, ти носеше фалшификати. Обещах на баща ти, че ако настояваш да ги носиш, ще ти дам за тази цел дубликати.
— Дубликати! Какво говориш!
— Когато твоят баща ти подари диамантите, ме извика настрани и ми даде дубликати, които беше направил в Хонконг. Каза ми, че специалистите могат да направят стъклото да изглежда като първокачествен диамант. Колието, обеците и гривните, които тези бандити задигнаха, са направени от стъкло.