— Извинете ме, доктор Уингейт — спря го по пътя към залата сестра Харгрейв. — Бихте ли ми отделили време само за няколко думи?
— Наложително ли е? Закъснявам за мисис Бюканън.
— Тъкмо за нея бих желала да поговорим.
— Нещо важно ли е?
— Не е ли всичко важно? — отвърна със свенлива усмивка мисис Харгрейв.
— Съвсем точно казано. — И той я поведе към кабинета си.
— Ще бъда съвсем кратка — заяви мисис Харгрейв, когато се настаниха в стаята. — Забелязах, че мисис Бюканън… всъщност доктор Бюканън… Без съмнение си спомняте, че е лекарка?
— Да, разбира се. Доктор Карпентър ми го каза преди две години и за своя изненада научил това от вестника.
— Струва ми се, фактът, че тя е лекарка, никога не бива да убягва от вниманието ни — продължи тя. — Нерядко лекарите може да бъдат доста трудни пациенти. — Доктор Уингейт кимна. — Във всеки случай сигурна съм, че е изпаднала в депресия.
— Това не е изненада. Някои от нашите инвитро пациентки изпадат в депресия от време на време.
— Появяват се и белези на семейни несъгласия, дори внушения за спиране на лечението след провеждане на този цикъл.
— А, това ще е много неприятно — съгласи се доктор Уингейт, проявил най-сетне интерес към разговора.
— Депресията, семейните неразбирателства и фактът, че тя е лекарка, ме карат да мисля, че би трябвало да променим провежданото лечение — опита да му внуши мисис Харгрейв.
Подпрял брада върху шепата си, доктор Уингейт го обмисляше. Тя наистина бе права, а той винаги бе проповядвал гъвкавост.
— Също така тя стана свидетелка на сцената с Ребека Зиглър — добави мисис Харгрейв. — Това може само да задълбочи емоционалното й разстройство. Много се безпокоя за нея.
— Но досега е била винаги стабилна.
— Това е вярно — отговори мисис Харгрейв, — но фактът, че е лекарка, ме тревожи повече от всичко.
— Оценявам високо вашите грижи. В края на краищата вникването в детайлите носи големите успехи на Женската клиника. Струва ми се, че можем да продължим както обикновено с доктор Блументал-Бюканън. Ще проведем още два цикъла, но няма да е зле да се препоръчат и на двамата разговори с психолог.
— Добре — съгласи се мисис Харгрейв. — Ще се опитам да й го внуша, но очаквам като лекар да отхвърли тази идея.
Приели това решение, те станаха и доктор Уингейт отвори вратата пред мисис Харгрейв.
— Като заговорихме за Ребека Зиглър — подхвърли мисис Харгрейв, — предполагам, че са взети всички мерки за нея.
— В момента тя изчита своето медицинско досие — отвърна доктор Уингейт, последвал сестрата в коридора. — За нещастие ще бъде ужасно за нея.
— Мога да си представя — гласеше отговорът на мисис Харгрейв.
3
19 март 1990 г.
11:37 предобед
Дороти Финкълстайн пресичаше бързо двора на клиниката. Беше закъсняла — винаги закъсняваше. Внезапен порив на вятъра понечи да отнесе шапката й и тя вдигна ръка да я задържи. В този момент пред погледа й се мярна падаща отгоре обувка с висок ток. Извърна очи да проследи пътя на обувката и замръзна на място. Върху перваза на прозорец от шестия етаж видя млада жена и краката й бяха отвън. Главата й се наведе напред и леко встрани, а тялото й се плъзна надолу. В следния миг жената полетя от прозореца и се строполи върху голямата бетонна саксия с декоративните храсти.
Дороти изпищя и хукна към мястото, без да знае каква помощ да окаже. Но нали беше посещавала в колежа курсове за даване на бърза помощ. Жената пред нея лежеше по гръб, изглеждаше около трийсетгодишна, а отворените й очи бяха втренчени невиждащи в небето. Дороти се отпусна на колене и започна обдишване уста в уста, но без всякакъв ефект. Жената беше мъртва. Дороти изви глава и започна да повръща. В това време дойде и лекар от клиниката.
— Разбира се, помня ви. Вие бяхте жената, която е свръхчувствителна към кетамина. Как бих могъл да забравя? — каза доктор Артър.