— Помнете: да се отпуснете — повтаряше Линда.
— Мислете за здраво, хубаво бебе — рече Харгрейв.
Мариса усети дълбоко в корема си някакво пристягане, но то не можеше да се нарече болка.
— Трябва да сме на около един сантиметър от дъното на матката — каза д-р Уингейт, — сега инжектирам ембрионите.
— Дишайте дълбоко — посъветва я мисис Харгрейв.
— Отпуснете се — отново се обади Линда.
Въпреки надеждите си Мариса не беше оптимист.
— Чудесно — промълви лекарят. — Изтеглям катетъра сега. Не мърдайте, докато не се уверим, че всички ембриони са вътре. — И заедно с Тара изчезнаха в лабораторията.
— Добре ли сте? — попита мисис Харгрейв.
— Много добре — отвърна Мариса, безпокояща се непрекъснато, че всеки миг може някой да нахлуе.
— Сега, когато всичко мина — подметна Линда, — аз си тръгвам. Смятам да разменя някоя дума с вашия съпруг отвън.
„Късмет“ — пожела й наум Мариса. Не й се вярваше, че тъкмо този ден Робърт ще бъде много достъпен.
В същия момент се върна д-р Уингейт.
— Всичките ембриони са вътре — обяви той. Мариса усети, че спекулумът е изваден. Лекарят я потупа нежно по задника и продължи: — Сега вече можете да легнете по корем, но не мърдайте много, точно както миналия път. Искам да останете по корем три часа, а след това да лежите по гръб един час. След общо четири часа сте свободна да си вървите.
Мисис Харгрейв освободи спирачките на количката носилка и започна да я бута.
Мариса благодари на доктора.
— Винаги сте добре дошли, скъпа — отвърна лекарят. — Всички ще ви стискаме палци.
Когато излязоха в чакалнята, Мариса чу мисис Харгрейв да произнася името на Робърт. Разговорът с Линда явно е бил кратък, тъй като нея вече я нямаше в чакалнята.
Робърт се изравни с мисис Харгрейв и се запътиха към стаята, определена за Мариса.
— Бях осведомен, че всичко е протекло сполучливо — каза той.
— Настроени сме оптимистично — отвърна мисис Харгрейв. — И яйцеклетките, и зародишите бяха в отлично състояние.
Мариса не продума. Тя бе убедена, че Робърт не се чувства очарован. Без съмнение Линда го беше ядосала.
Стаята, където я настаниха, беше приятна. На прозорците имаше жълти завеси, а стените бяха в светъл зелен цвят.
Мариса бе прехвърлена внимателно от носилката на леглото. Както й бе наредено, легна по корем, с извита настрани глава.
— Добре ли си? — настани се срещу нея Робърт.
— Толкова добре, колкото е възможно.
— Но ще бъдеш по-добре, нали? — настоя той.
Тя можеше да се закълне, че е нетърпелив да си тръгне.
— От мен се иска сега да лежа тук — отговори тя. — Ако имаш работа, иди си я свърши. Аз ще бъда добре.
— Сигурна ли си? — И Робърт се изправи. — Ако всичко е наред, има някои неща, които трябва непременно да свърша.
Мариса си мислеше колко е благодарен, че бе извинен. Преди да напусне стаята, той бързешком докосна с устни бузата й.
Състоянието, обзело я напоследък, я караше да се чувства много по-удобно сама. При бавното влачене на минутите обаче, започна постепенно да се чувства самотна, дори изоставена. Тя започна да очаква с нетърпение посещенията на някоя сестра от време на време, за да проверява положението й.
След като най-после изтекоха четирите часа, пристигна мисис Харгрейв, за да й помогне да се облече. Отначало Мариса се колебаеше да стане, да не би да увреди прехвърлените зародиши, въпреки че бе спазила точно предписаното време за лежане. Мисис Харгрейв я окуражи.
Преди да напусне клиниката, мисис Харгрейв я посъветва в следващите няколко дни да не се пресилва и да избягва полов живот. „Няма такава опасност — помисли си Мариса, — особено ако Робърт продължи да спи в гостната.“ Не можеше да си спомни кога за последен път бяха имали полов контакт.
Тя поръча такси да я прибере от клиниката. Най-малко й идваше наум да безпокои Робърт по този повод.
Прекара останалата част от деня в почивка. В седем вечерта гледа новините, като непрекъснато наостряше ухо да чуе колата на Робърт. Към осем започна да поглежда към телефона, а в осем и половина набра номера на офиса му. Остави телефона да звънне двайсет и пет пъти, като се надяваше, ако Робърт е увлечен в работа, все пак по някое време да го чуе, но никой не вдигна слушалката.
Оставила телефона, Мариса се вторачи в часовника, учудена къде може да е той. Сигурно е на път за вкъщи, се мъчеше да убеди себе си. Беше си обещала да не плаче, защото й се струваше, че това може да увреди зародишите. Но както седеше в тъмнината да чака Робърт, обзе я страхотна самота. Въпреки огромните й усилия сълзите сами се затъркаляха по бузите й. Даже и да беше забременяла днес, при това развитие на взаимоотношенията им не се знаеше щеше ли да бъде това достатъчно, за да се съхрани бракът им. С все по-задълбочаващо се отчаяние тя се чудеше какво ще стане с нейния живот…