Седнала зад волана на колата си, Мариса се бе запътила към Бийкън Хил, където се събираше групата „Ризолв“, на малка живописна улица. Тя намери лесно мястото и паркира наблизо. Отиде до неголяма красива къща и позвъни.
Вратата бе отворена от изключително привлекателна жена на трийсет и няколко години, с елегантна копринена рокля. Това накара Мариса да се почувства облечена бедняшки в своите джинси и пуловер.
— Аз съм Сюзън Уокър — подаде ръка жената и сърдечно раздруса ръката на Мариса.
Мариса също се представи.
— Толкова сме радостни, че дойдохте. — Тя я покани вътре.
В хола около двайсет-трийсет души, предимно жени, седяха или обикаляха, разговаряйки. Създаваше се впечатление за най-обикновено коктейл парти. Като благовъзпитана домакиня Сюзън хвана Мариса под ръка и започна да я представя на всички посетители. В това време входният звънец отново се обади и домакинята се извини, за да отиде до вратата.
За изненада и удоволствие на Мариса тя веднага бе изведена от неловкото положение. Тъкмо й се струваше, че в момента ще се окаже не на място, когато представената й от Сюзън Соня Бревъртън я запита какво работи, след като й бе съобщила, че самата тя е брокер във фирмата „Пайн Уебър“.
— Аз съм детска лекарка — отвърна Мариса.
— А, още една докторка! — отбеляза Соня. — Това показва, че и вие, професионалните лечители, страдате като нас. Другата медичка тук е офталмоложката Уенди Уилсън.
— Уенди Уилсън! — извика Мариса и погледът й започна да обикаля из стаята. Тя усети приятна възбуда. Уенди, така ли? С нея бяха учили заедно в Медицинския институт „Кълъмбия“. Очите й се спряха върху жена точно насреща през хола, не по-висока от самата нея, с къса пясъчноруса коса.
Мариса се извини на събеседницата си и започна да се провира между хората към старата си приятелка. Колкото повече се доближаваше, толкова по-безпогрешно различаваше дяволитите черти на това приятно лице.
— Уенди! — изкрещя Мариса, прекъсвайки приятелката си посред започнатата фраза.
Уенди се извъртя бързо.
— Мариса! — извика тя и я притисна в обятията си.
— Откога си в Бостън? — запита Мариса.
— Повече от две години. Специализирах в университета на Лос Анжелос, работих известно време в болницата, а след това се придвижих на изток заедно със съпруга си. Той е хирург от Харвард. Аз съм в Центъра за очи и уши. А ти какво правиш? Когато се върнах, питах и ми казаха, че си заминала на работа в Атланта.
— Това беше само двегодишен ангажимент — обясни Мариса. — Прекарах го в Центъра за контрол върху заболяванията. — След това тя й разказа набързо за женитбата си, практиката си и къде точно живее.
— Уестън! — засмя се Уенди. — Та ние сме съседи. Къщата ни е в Уелсли. Я чуй, да не би да си тук като лектор на беседата тази вечер?
— Уви, не — отвърна Мариса. — А ти по какъв повод?
— Съпругът ми и аз правим вече две години опити да се сдобием с дете. Това беше истински ужас!
— Същото е и с мен — каза Мариса. — Не мога да повярвам, че безплодието ни доведе до тази среща. И аз се безпокоях, че тук няма да срещна познат човек.
— Тази първата ти среща с „Ризолв“ ли е? — запита Уенди. — Аз съм тук май че за пети път, но не бях чувала твоето име.
— Идвам за първи път — отвърна Мариса. — Винаги съм се колебаела дали да ги посетя, но напоследък психиатърката ме посъветва.
— На мен ми е приятно — каза Уенди. — Проблемът е, че не мога да накарам дебелоглавия си съпруг да дойде. Нали ги знаеш хирурзите, не признават нищо извън хирургията.
— Как му е името? — запита Мариса.
— Густав Андерсън. Той е един от онези бяло-руси шведи.
— И аз не мога да накарам съпруга си, Робърт, даже да се доближи до нещо, миришещо на терапия. Не е хирург, но е твърдоглав.
— Може би поне ще си поговорят — каза Уенди.
— Не зная. На Робърт не му харесва да мисли, че е манипулиран. Психоложката се опита да поговори с него по време на последната процедура, но стана по-лошо.