— Моля, извинете ме — издигна глас над общия брътвеж Сюзън Уокър. — Нека всеки си намери място и започваме.
Двете приятелки седнаха на близката кушетка. Мариса кипеше от въпроси към приятелката си, но трябваше да ги сдържа най-търпеливо. Двете бяха извънредно близки по време на следването. Това, че загубиха контакт след завършването, беше въпрос на местопребиваване и на стремителното впускане в различни специалности. След като си бе наложила толкова дълга изолация заради безплодието, сега Мариса бе направо възторжена, че бе открила стара приятелка, на която може да се довери от душа.
По едно време търпението й да стиска уста се изчерпа и тя откри, че е отегчена от това събиране. Жените ставаха една по една и всяка разказваше историята и преживяванията си. На Мариса й втръсна всичко това, защото все едно слушаше своята собствена история.
Една от жените се изправи. Тя беше по професия адвокатка и наблегна, че инфертилните жени се нуждаят от специална закрила и подкрепа на обществото.
— Ако съществуваше такава формална подкрепа — заключи тя, — може би моята колежка и приятелка Ребека Зиглър щеше да бъде в този момент сред нас.
След като адвокатката седна, в стаята настъпи пълна тишина. Всички си спомняха с тъга за мъртвата жена. Когато се изправи следващата гостенка, Мариса се обърна към Уенди:
— Ребека посещаваше ли често тези сбирки?
— Да, горката жена — отговори Уенди. — Дори на последното събиране, преди да се самоубие, говорих с нея.
— Беше ли много потисната? — попита Мариса.
— Не съм забелязала такива признаци — отговори Уенди.
— Видях я в деня на смъртта й — съобщи Мариса. — Всъщност тя тогава удари съпруга ми.
Уенди изгледа Мариса с изненада.
— Това стана в клиниката — обясни Мариса. — Тогава тя беше изтървала нервите си и буйстваше. Мъжът ми се опита да я възпре и тя го удари. Любопитно е, че тогава поведението й не беше на потиснат човек. Да, беше разгневена, но не депресирана. Изобщо беше ли спокоен човек?
— Такава изглеждаше винаги когато съм я срещала.
— Странно — изкоментира Мариса.
— Време за почивка с кафе — съобщи Сюзън Уокър, след като последната жена свърши разказа си. — Тази вечер имаме почетен гост, доктор Алис Мортланд от Колумбийския медицински център в Ню Йорк. Тя ще ни изнесе лекция за най-новите аспекти на Гаметния интрафалопиев трансфер.
— Интересуваш ли се от лекцията? — погледна Мариса към Уенди.
— Ни най-малко — заяви тя. — Не виждам как ГИФТ ще помогне на двете ми напълно запечатани фалопиеви тръби.
— Свети Толедо! — извика Мариса. — Моят проблем е същият: и аз имам запушени тръби.
— Та това е чудо — изсмя се кратко Уенди. — Какво представляваме ние, нима истински близначки? Нека си представим, че сме в Медицинския институт и се готвим да избягаме от лекции. Можем да се спуснем до този приятен бар и да си побъбрим.
— Няма ли да обидим домакинята? — попита Мариса.
— Не и Сюзън — успокои я Уенди. — Тя е разбран човек.
Десет минути по-късно Мариса и Уенди седяха една срещу друга до огромен прозорец, гледащ към оживената Бийкън стрийт с помръкващата Бостънска градина зад нея.
Двете жени си поръчаха минерална вода и се засмяха.
— Никакъв алкохол. Нека пролетта е вечна — пожела Уенди.
— Преди седмица ми присадиха за четвърти път ембриони — подхвана Мариса.
— Отново съвпадение — удиви се Уенди. — Същото стана и с мен, само че моето е за втори път. Къде ги провеждаш ти?
— В Женската клиника в Кеймбридж — отвърна Мариса.
— Не мога да повярвам — учуди се Уенди. — Аз също ходя там. При доктор Уингейт, нали?
— Да — каза Мариса. — Доктор Карпентър е моят гинеколог, а доктор Уингейт ми провежда фертилизацията инвитро.
— Аз ходя при Миган Картър — каза Уенди. — Винаги съм предпочитала жените гинеколози. При Уингейт съм само за инвитро.
— Не е за вярване как не сме се срещнали досега. На мен те ми се нравят, защото стриктно пазят лекарската тайна, и това е главната причина да избера тази клиника.
— Точно така възприемам и аз нещата — каза Уенди.
— Подейства ли ти шокиращо, когато разбра, че фалопиевите ти тръби са запушени? — попита Мариса.
— Напълно — отвърна Уенди. — Не съм го допускала никога. Каква ирония, като си помисля само за хилядите противозачатъчни мерки, предприемани от нас по време на колежа и следването, а сега не си представям как може човек да не иска дете.