Той реши, че е дошло време да се посъветва с някой от своите съдружници. Като пресметна разликата в часовото време, набра телефона в дома на доктор Норман Уингейт.
— Чарлс! — извика зарадван доктор Уингейт. — Радвам се да те чуя! Как са нещата там, при теб?
— Бяха по-добре — отговори Лестър, — но сега се налага да говорим по твърде важен въпрос.
— Разбира се! Какъв е проблемът?
— Говори ли ти нещо името Мариса Блументал?
— Боже мой, да! Защо питаш?
— Тя и нейната приятелка Уенди Уилсън току-що напуснаха моя кабинет. Довлекли са се тук с оная статия за туберкулозния салпингит.
— Велики боже! Не мога да повярвам, че са чак в Австралия! А ние постъпихме тъй благородно с тях. — И Уингейт разказа за опита им да проникнат до компютъра в клиниката.
— Отмъкнаха ли нещо от твоя компютър?
— Не ми се вярва, но тези жени са истинска напаст. Наистина трябва да решим какво ще правим с тях!
— Аз стигнах до същото заключение — каза Лестър. — Благодаря.
Той постави слушалката и натисна копчето за вътрешната телефонна връзка.
— Пени, намери Нед Кели и му нареди да си дотътри задника тук веднага.
Нед Кели не беше истинското му име, всъщност се казваше Едмънд Стюарт. Като юноша той така се беше увлякъл по историите на прочутия избягал разбойник Нед Кели, че приятелите му го прекръстиха. Той до такава степен имитираше безобразията на разбойника, че изпрати два тестиса на бик до жената на човека, с когото враждуваше. Животът му, изпълнен с презрение към властите, и извършените от него малки престъпления му лепна прякора Нед Кели и вече никой не използваше истинското му име.
Лестър се оттласна със стола си от бюрото, стана и отиде до прозореца. Тревожеше го, че тъкмо когато нещата се подреждаха съвсем гладко, точно тогава ще се изпречи гаден проблем.
Лестър произхождаше от бедно семейство в покрайнините на Нов Южен Уелс. Баща му беше металоработник. След края на Втората световна война, едва деветгодишен, Чарли се пресели заедно със семейството си в Австралия. За разлика от своите братя той бе жаден за учение. Така стигна до медицинското училище. Оттогава нататък никога не погледна назад. Не търпеше никакви пречки. Ако някой се изправеше на пътя му, прегазваше го без милост.
— Кво стаа тука? — запита Нед, като се плъзна безшумно в кабинета, без да се постарае да говори прилично. Зад гърба му го следваше като сянка Уили Тонг, слабоват на вид, но мускулест китаец. Нед ритна вратата зад себе си с трясък и седна върху страничната облегалка на креслото пред бюрото. Той не беше едър, но излъчваше грубост. Също като Карстънс беше по къси панталони, с риза и връзка. На ръкава му бе избродиран знакът на охраняващата служба в клиниката. Кожата на лицето му бе потъмняла и опъната като барабан, сякаш бе прекарал всичките си трийсет и осем години под слънцето в пустинята. Над лявото око имаше груб белег от битка с ножове. Кавгата бе възникнала заради халба бира.
Лестър се чувстваше неприятно, че прибягва до такива хора. Беше истинска досада да контактува човек с подобни на Нед Кели. Все пак понякога това беше неизбежно, какъвто беше и сегашният случай. Лестър бе срещнал Нед по чиста случайност през последната година от следването си. Нед беше постъпил в университетската болница с поредната си огнестрелна рана. По време на лечението се бяха опознали. През годините Лестър бе използвал Нед по различни поводи и благодарение на познанството им Нед бе назначен за началник на охраната в клиниката.
— Има две жени, които се интересуват от статията на Уилямс — каза Лестър. — Това е същата статия, дето доведе преди около година и онзи гинеколог от Лос Анджелис. Спомняш ли си?
— Как мога да го забравя? — каза Нед и злобна усмивка изкриви устните му. — Клетият човечец, дето му се случи пътна катастрофа. Спомняш ли си го, Уили?
Очите на китаеца се стесниха още повече, когато се усмихна.
— Тези жени се раздрънкаха, че искат да открият Уилямс — продължи Лестър. — Аз не желая това да се случи.
— Трябваше да ме оставиш да се справя с Уилямс много отдавна — каза Нед. — Това щеше да ни спести сума ти неприятности.
— Тогава той беше в центъра на вниманието на обществеността — отвърна Лестър. — Но засега да не се тревожим за миналото. В момента грижата ни са тия жени. Искам да се направи нещо, и то преди да са успели да изкопаят повече информация за туберкулозния салпингит.