— Искаш да изглежда като нещастен случай, нали? — запита дяволито Нед.
— Това би било най-доброто — потвърди Лестър. — Иначе биха започнали какви ли не разследвания, а аз искам да ги избегна. Ще можете ли обаче да организирате нещастен случай, когато в него са въвлечени две лица?
— Ще е по-трудничко — съгласи се Нед. — Но бъди спокоен, ако решат да наемат кола. Като шофьори янките са пълни леваци. — И той се разсмя. — Също като оня гинеколог. Преби се почти без наша помощ.
— Имената на жените са Мариса Блументал и Уенди Уилсън. — Лестър ги написа на листче и го подаде на Нед.
— Къде са отседнали? — попита Нед.
— Не знам. Единственото, което е известно, е, че се готвят да отидат на рифа.
— Така ли? — прояви явен интерес Нед. — Тая информация може да бъде много полезна. Знаеш ли кога смятат да пътуват?
— Не — каза Лестър, — но не се мотайте много. Искам работата да приключи бързо. Разбрано?
— Ще започнем да звъним по хотелите веднага щом слезем долу. Това ще е забавление за нас, все едно че сме се притаили в храстите и стреляме по кенгура.
— Извинете ме — пошепна Мариса. — Аз съм доктор Блументал, а това е доктор Уилсън. — Уенди кимна за поздрав. Те стояха пред служителя от информацията на библиотеката на Медицинския факултет от Куинсландския университет. Мариса му обясни, че идват от САЩ и биха искали да разгледат тяхната библиотека. Човекът ги насочи много любезно към шефката, мисис Пиърс, и им показа стаята, където да я намерят.
Мисис Пиърс се оказа изключително любезна жена и след като й съобщиха откъде са и изложиха желанието си, тя рече:
— Разбира се, можете да разгледате всичко каквото пожелаете. Та ние не приемаме всеки ден гости чак от Бостън.
Заведе ги в неголяма зала, изпълнена цялата с рафтове, натъпкани с най-различни книги и публикации. По средата имаше компютър. Показа им как да си служат с него, за да открият каквото ги интересува, пожела им успех, а те благодариха сърдечно и тя ги остави да се занимават на воля, като напусна залата.
Уенди седна пред компютъра и започна да търси по всевъзможни начини Тристан Уилямс. След около три часа безрезултатна работа разбраха, че е публикувал само една статия, притежаваната от тях, и нищо повече за него.
Огладняха и си взеха по един сандвич в кафенето на факултета. Докато ядяха навън, разположени на скамейка под красиво декоративно дърво, Мариса предложи:
— Нека опитаме да се свържем с Кралския колеж по патология и да се помъчим да научим нещо.
Мариса се обади по телефона, но оттам любезно й отговориха, че нямат право да дават адресите на членовете си, освен това я уведомиха, че той не практикува вече патология.
Решиха в края на краищата да проверят в службата, където съхраняват списъците с имената на завършилите от всеки випуск и проследяват по-нататъшната им кариера. Началникът на тази служба, мистър Алекс Хамърсмит, се оказа изключително сърдечен човек и прояви искрено желание да помогне. Седна пред компютъра и започна да търси. Изведнъж извика:
— Ето го! Открих го! Тристан Уилямс е завършил нашия факултет, випуск хиляда деветстотин седемдесет и девета година.
— Някакъв настоящ адрес? — запита окуражена Мариса.
Хамърсмит й даде и адреса, но те вече бяха ходили там и им бяха казали, че е напуснал преди две години. Мариса се изправи и благодари искрено за положените старания, но мистър Хамърсмит я възпря, като рече, че му е хрумнало нещо.
— Почакайте! Ние, австралийците, не се предаваме така лесно. Обичаме приятелите си от чужбина и ги обслужваме докрай.
Седна отново пред компютъра и започна да проверява всички випускници от 1979 година.
— Ето! Намерих трима негови съвипускници, работещи тук. — Той ги записа и подаде листа на Мариса. — Започнете с първия. Той работи точно срещу нас, в Анатомията. Ако от него не разберете нищо, елате пак при мен. Ще измисля хиляди начини да ви помогна. Съществуват застрахователни дружества, организация за обществено здравно осигуряване, има Съюз на лекарите и прочие.
— Не намирам думи да ви изкажа благодарността си! — възкликна Мариса. Тя бе във възторг след целия ден безплоден труд.