Уили прекоси ресторанта и влезе в кухнята. До нея имаше служебен кабинет. Зад бюрото седеше възрастна жена с дървено сметало, чиито топчета тракаха под пръстите й.
Уили се поклони с респект и каза кой е. Тя не пророни нито дума, а измъкна от едно чекмедже пакет, обвит в кафява хартия и превързан с канап. Подаде му го, а той пак се поклони.
Щом се върна в колата, отвори пакета. Извади 9-милиметров пистолет, марка „Хеклър и Кох“. Беше съвсем нов. Провери магазина му, беше пълен, а в пакета имаше още много патрони. Напъха ги в джобовете на панталона си, независимо че му бяха необходими само два.
Прибра пистолета във вътрешния джоб на сакото и подкара колата към хотел „Пенинзула“. Беше облечен в нов елегантен костюм, защото там, където се бе запътил, трябваше да има най-изискан външен вид. Достигнал хотела, паркира точно пред главния му вход, въпреки че имаше знак за забрана. Извади двеста хонконгски долара и ги бутна в ръката на пазача, като каза на кантонски диалект:
— Надявам се, че колата ми ще е на сигурно място.
Пазачът се поклони и прибра парите.
От всички акции, провеждани от него за австралийската клиника, сегашната най-много му бе присърце. Първоначално клиниката го нае само защото владееше безпогрешно кантонския диалект. С течение на времето той бе оценен и го издигнаха в охраната на клиниката пръв след Нед Кели.
Уили влезе в хотела гордо. Той беше пример за маниерите и държанието на хонконгчанин, достигнал високо положение в живота. Живял като дете в беднотията и мръсотията в бедняшките квартали на Сидни, никога не бе си въобразявал, че ще дойде ден, когато важно ще влиза в един от хотелите със световна известност и ще се чувства удобно при това.
Вдигна един от множеството вътрешни телефони и помоли телефониста да го свърже с Мариса Блументал. Оттам не отговори никой. Планираше да затвори веднага щом тя вдигне слушалката, но все пак тръпнеше от радост, че ще чуе гласа на жертвата си.
Поиска от телефониста да го свърже и с Тристан Уилямс, но и там не получи отговор. Допусна, че двамата са заедно навън. Това го удовлетворяваше, защото те му трябваха заедно. Планът му беше съвсем прост. Ще ги доближи в най-гъстата тълпа, ще изстреля в главата на всеки по един куршум, ще пусне пистолета, ще се смеси с тълпата и ще избяга. Уили го беше правил неведнъж. В Хонконг беше лесноизпълнимо. В Австралия беше далеч по-трудно.
Купи си вестник и се разположи в кресло, откъдето можеше да наблюдава входа. Разгърна вестника, зачете и зачака жертвите да дойдат сами при него.
— Медицината в Хонконг е интересна смесица — започна доктор Пао, поел да разведе двамата гости из болницата „Куин Елизабет“. — Аз завърших обучението си в Лондон и съм много привързан към западната медицина, но тук на практика намират широко приложение и билколечението, и акупунктурата.
Болницата беше огромна модерна постройка с всички съвременни средства и апаратури за лечение. Доктор Пао им обясняваше всичко в детайли и отговаряше на въпросите им. Гостите се интересуваха главно от туберкулозата тук, но не научиха нищо ново и по-различно от това, което беше в целия свят. Когато го попитаха за честотата на туберкулозния салпингит, той отговори, че не е чувал тук за заболяването.
Благодариха сърдечно на д-р Пао и се сбогуваха.
Когато излизаха през главния вход, Мариса каза недоволна:
— Това беше истинска загуба на време за всеки от нас и особено за доктор Пао. Горкият човечец, видя ли големия списък от пациенти? А какво ще правим сега, по-нататък.
— Ще попитаме Фреди — отвърна Тристан. — Тогава ще разберем ще се сбъдне ли прочетеното от теб в романа.
Когато стигнаха до колата, шофьорът изскочи и отвори пред тях задната врата. Мариса беше вече с единия крак вътре, когато Тристан я изтегли навън. Той бе разбрал, че шофьорът не е Фреди. В същия миг Мариса бе забелязала другия китаец, седнал на задната седалка.
— Къде е нашият шофьор? — запита Тристан. Човекът, отворил вратата, беше по-млад, по-светъл и не носеше шофьорска униформа.
— Извинете, другият шофьор получи нова задача.
— Не е ли това малко нередно? — запита Тристан.