— Не — обясни китаецът, — случва се често, когато постоянни клиенти настояват за даден шофьор.
— Вътре има и друг човек — извика Мариса.
— Моля, заповядайте в колата — каза китаецът, който държеше вратата.
— Тристан! — изкрещя Мариса. — Той има револвер!
Тристан понамести краката си, за да застане в бойна позиция. Като погледна надолу, видя в ръката на китаеца револвер, насочен към корема му.
— Какво е това, приятелче? — запита Тристан, — някаква шега ли?
— Моля, запо… — Но гласът му секна. Тежкият удар на Тристан улучи най-напред шията му, а после китката на ръката му и пистолетът затрака по уличната настилка. Светкавичен ритник в гръдния кош го отметна върху колата.
Тристан сграбчи Мариса за ръката и я задърпа през ниските храсти и тревната площ. Оттатък беше булевардът с цялата гмеж от коли, велосипеди и пешеходци. Тристан хвърли бърз поглед назад и видя, че към първите двама се присъедини и трети китаец и заедно ги преследваха. Той повлече Мариса на запад към Яао-Ма-Тей, също квартал на Коулун. Тичаха и се блъскаха в тълпата, като се озъртаха да видят някой полицай, но не се мяркаше нито един. По някое време Мариса капна от умора. Преди да започне лечението за инфертилитет, тя беше запалена бегачка, но лечението й бе повлияло зле, беше натрупала килограми в повече и бе загубила предишната издръжливост.
Завиха в малка уличка, широка колкото да мине само една кола. Мариса се задъхваше и Тристан просто я влачеше за ръка. Отстрани се редуваха мрачни, неуютни дюкянчета. Мариса каза:
— Ох, трябва да поседна някъде. Какво ще кажеш да изпием по един чай? Тъкмо насреща се вижда чайна.
Тристан едва я довлече дотам. Отзад вече не се виждаха преследвачите. Влязоха вътре и Мариса се тръшна веднага на някакъв стол. Обстановката беше съвсем неугледна. Беше тъмно, без никакъв прозорец. Няколко нерендосани маси; седнали възрастни китайци пиеха чай. До тях се приближи собственикът. Той не разбираше и дума английски. С мимика Тристан му обясни, че искат да пият чай. Той закима и изчезна зад завеса от нанизани на върви дървени зърна.
— Кои са тези хора и защо ни преследват? — запита Мариса със задъхан глас.
— Нямам никаква представа — отговори Тристан. — Но много бързо започнах да намразвам Хонконг. Да плуваш в река, пълна с крокодили, е значително по-безопасно, отколкото да се движиш из този град. Но къде, по дяволите, отиде нашият чай?
Той се изправи и отиде до завесата, където изчезна собственикът, разтвори я, надникна и като се върна, съобщи:
— Там има цяло стадо старци, налапали лули с опиум. Изглежда, това е едно от малкото заведения, разрешени за старци, привикнали към опиума. В името на спокойствието английските власти ги разрешават. Все пак опиумът е допринесъл много за основаването на колонията Хонконг.
— Да си вървим ли? — подхвърли Мариса, нехаеща за историята.
— Винаги когато си готова.
Мариса се надигна с изтръпнали нозе и излезе. Тристан я последва и я намери вцепенена пред вратата. Насреща им беше спрял черният „Мерцедес“, а тримата китайци преследвачи го обграждаха.
Мариса разпозна веднага онзи, представил се за шофьор вместо Фреди. Сега в дясната ръка държеше автоматичен пистолет.
Тристан сграбчи отново Мариса за ръката и се извъртя обратно към чайната само за да види как тежката дървена врата се хлопна под носа му и ключът изщрака отвътре.
— Моля — каза китаецът с пистолета и ги насочи с ръка към задната част на колата.
Тристан видя голямо разкъсване на един от ръкавите на младежа. Досети се, че това е станало, когато го повали с мощен ритник върху колата.
Нито Тристан, нито Мариса направиха някакво движение. Но китаецът не можа да понесе забавянето и къс откос от автомата изтрещя по паважа. Този човек не би се поколебал да убие.
След това представление двамата доближиха задната врата на колата, но китаецът поклати отрицателно глава и с пистолета ги насочи към багажника. Един от другите двама повдигна капака.
— Искаш да влезем в багажника? — запита Тристан.
— Моля — посочи китаецът.
— Тук наистина е уютно — каза Тристан и се ската вътре.
Мариса се поколеба, но влезе притисната до Тристан.
— За пръв път прегръщам жена в багажник — каза той. Дясната му ръка обви тялото на Мариса.
— Не можеш ли поне веднъж да бъдеш сериозен? — попита Мариса. — Аз съм ужасена. Ами ако се задушим тук?