— Приятелски настроено копеле — изкоментира Тристан, докато вървяха из дългия коридор. Ирония преливаше от думите му.
Стигнаха до колата и един от китайците отвори багажника.
— Не пак там, приятелче! — извика Тристан.
Затвориха ги отново в багажника и поеха.
— Този начин на транспорт започва да ми харесва — каза Тристан, като се притисна по-близо до Мариса.
— Трис! — прошепна тя. — Хайде говори ми като преди. Това ми помага да понасям по-лесно затвореното пространство.
— Сега разбрах защо ни превозват така — сподели Тристан. — Не искат да узнаем мястото на склада.
Този път пътуваха много по-кратко отпреди. Колата спря и те бяха освободени. Слънцето ги заслепи и колата изчезна бързо от погледите им. Стояха пред станцията на метрото. Слязоха под земята и се настаниха в мотрисата. Бяха изненадани от чистотата и удобния превоз. Пътуването до станцията Цим Ша Цуи беше много кратко. Оттук им предстоеше малко ходене пеша до хотела. Когато минаваха край един от бижутерийните магазини, Мариса се пошегува, че сега отново са без часовници.
— Ако всичко продължава така — подхвърли също шеговито Тристан, — парите за часовници ще се окажат най-големият ни разход.
Стигнаха до хотела и влязоха. Тристан искаше да изтегли пари от депозита си тук. Докато чакаха, Мариса огледа вестибюла. Беше време за традиционния предобеден чай. Жени и мъже, натруфени с бижута, бяха насядали край масите и пиеха чая си. Изведнъж пръстите на Мариса се стегнаха на ръката му.
— Трис! — изпъшка тя задъхана. — Един китаец се насочва към нас. Мисля, че го разпознах. — Беше го видяла точно когато онзи я изгледа, остави вестника си, изправи се, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и тръгна към тях.
— Кой е този тип? — запита Тристан.
— Познах го. Това е китаецът, който хвърляше стръвта за акулите, когато Уенди загина.
Тристан бързо откри с поглед китаеца, който с лакти си пробиваше път през тълпата и стискаше нещо с дясната ръка във вътрешния джоб на сакото. Тристан усети опасността. Нямаше как да бягат в тази тълпа. Реши, че е време да действа. В този момент чу помощник-управителят да вика името му. Китаецът беше само на три метра от тях. Усмихваше се нагло. Ръката му се плъзна към джоба, откъдето проблесна нещо метално.
С остър боен вик Тристан излетя напред и се озова пред китаеца. Миг само преди да го блъсне, Тристан видя как оня измъква от джоба си револвер. Силата на инерцията от сблъсъка отнесе и двамата назад и заедно се строполиха на голяма мраморна маса, чашки и линийки се разхвърчаха на всички страни. Осемте души, седнали край масата, изпопадаха на пода.
В миг настъпи паника. Хората хукнаха кой където види, някои пищяха, други просто търсеха укритие.
Интересът на Тристан беше насочен само към револвера. Когато той и китаецът се вдигнаха от прекатурената маса, Тристан успя да сграбчи китката на китаеца. Оръжието изгърмя, като изпрати куршума някъде в позлатения таван. Опитал се да приложи кунгфу, Тристан установи значително противодействие, врагът му беше по-подготвен от него. Отказа се от хватките на бойните изкуства и захапа яко ръката на китаеца. Едва тогава револверът се затъркаля по мраморния под. Но при захапването Тристан изгуби бойната си стойка и китаецът се възползва незабавно от това, като го тръшна през рамо на пода. При падането Тристан бързо се претърколи, за да избегне ритниците, а след това веднага скочи и зае приклекнала поза. Но преди да успее да мръдне, той усети как няколко ръце го хванаха отзад, а пред очите му Уили хукна напред. Когато един мъж се спусна да го задържи, с ритник в гърдите Уили го просна на пода и се затича сред стъписаната тълпа към главния вход. Стигнал веднъж изхода, той спокойно се смеси с множеството, движещо се навън във всички посоки.
Тристан не понечи да се бори с уловилите го мъже. Бе забелязал радиотелефоните на коланите им и беше сигурен, че тези хора са от охраната на хотела.
Мариса се спусна напред и започна да им крещи да го пуснат. Но помощник-управителят се намеси незабавно и заповяда да го освободят. Той бе станал свидетел на разигралата се сцена.
Мариса обви ръце около шията му и се притисна в него.
— Добре ли си? Не си ли ранен? — заразпитва тревожно тя.
— Наранена е само гордостта ми. Това копеле бе по-добро от мен в бойните изкуства.
— Да повикам ли лекаря на хотела? — запита помощник-управителят.
— Не се безпокойте — каза Тристан, като посочи Мариса. — Това е единственото необходимо ми лечение.