— Проклятие! — изпъшка той и се върна в другата стая.
Тук претършува джобовете на жертвата си и от документите му установи, че това не беше Тристан Уилямс, а Робърт Бюканън. Кой, по дяволите, ще е този Робърт Бюканън? Той запсува хамалски и напусна стаята. Слязъл във фоайето, обиколи всички места за почивка на гостите през свободното им време, но не намери нито една от жертвите си. Излезе от хотела и откри Уили точно отпред, седнал в колата със запален мотор. И той се настани до него.
— Да не си ги пропуснал при излизането им? — запита Нед.
— Няма начин. Следил съм цялата нощ — отвърна Уили.
— Не бяха в хотела. Убих други хора, така че забърках още по-голяма каша от теб.
— По дяволите! — изпсува Уили. — Какво ще стане сега?
— Знам какво няма да стане — каза Нед. — Няма да получим голямата награда, обещана от Лестър. Като сме без избор, трябва да потърсим съдействието на „Уинг-Син“. Хайде да тръгваме!
Придвижваха се напред метър по метър.
— Колко дълъг е този тунел? — запита Мариса. Бе започнала да се усеща, както когато бяха заключени в багажника.
Тристан се наведе напред и свали стъклото, отделящо задната част на колата от шофьора.
— Хей, Бентли, колко дълъг е този тунел? — запита той.
— Малко по-малко от една миля, мистър Уилямс — каза Бентли.
— Чу ли? — отпусна се на мястото си Тристан.
— Да, за жалост — отвърна Мариса. — При това темпо на придвижване ще ни е необходим повече от час, за да достигнем Хонконг. Никога не съм виждала такъв претрупан трафик.
Мариса и Тристан бяха в дълбините на Крос Харбър Тънел13. Те бяха се срещнали тази сутрин с новия си шофьор, след като се измъкнаха от хотела през черния, служебен вход. Тристан бе сметнал за разумно да напуснат тайно хотела.
Бентли се оказа човекът, от когото имаха нужда и се надяваха да открият. Бентли Чанг беше изтъкан само от мускули и имаше телосложение на сумо борец. В отдела за езици се бе квалифицирал за работа в ООН. Говореше изряден английски, японски, кантонски, мандарин и до известна степен хакма и танка. Също така владееше и кунгфу. На Мариса й допадна, че имаше пистолет в презраменен кобур.
Колата им беше твърде представителна — брониран „Мерцедес“, обикновено ползван от световноизвестни посетители. Когато Мариса запита Тристан какво ще им струва всичко това, той й отговори, че е по-добре да не пита. Бе уредил всичко предишната вечер, като се свърза направо с компанията, даваща под наем лимузини, без да търси съдействието на главния портиер, когото подозираше, че има връзка с „Уинг-Син“ и че е причина за отвличането им предния ден.
Когато пристигнаха до спирката на въжената линия в подножието на Виктория Пийк, часът беше девет и половина. Уговориха се Бентли да ги чака долу, а те да идат до върха с кабинката.
— Някакви други въпроси? — попита Тристан.
— Само един — отвърна Бентли. — Ако работата ви е свързана с наркотици, нека да съм уведомен за това.
Тристан се разсмя искрено и му каза:
— Нямаме нищо общо с наркотиците. Не се тревожи.
Пътуването нагоре с червената кабинка на въжената линия беше истинско удоволствие. Понесоха се по гористия хълм сред гледка от красиви дървета и птици. Росата още се отцеждаше по листата.
За да направят явно присъствието си, те обиколиха неколкократно кулата. Тя беше триетажно здание с ресторанти и търговски щандове. Наоколо нямаше никой. Видяха само трима младежи китайци, подобни на отвлеклите ги предния ден. Никой от тях не им се обади.
Когато часът стана единайсет и петнайсет, решиха да си вървят. В този момент ги доближи стара китайка и попита:
— Извинете, вие ли сте мистър Уилямс?
— Да, аз съм — каза Тристан.
— Трябва да ви поднеса извиненията на мистър Йип — каза тя, — че не може да дойде на определената среща. Ако пожелаете обаче да отидете до ресторант „Стенли“, ще бъде щастлив да ви срещне там.
— Кога? — запита Тристан.
— Друго не знам — каза тя и си отиде бързешком.