— Добре — каза Тристан, — защото се надявам да ни придружиш в това пътуване.
— Възможно е — отвърна Бентли, — но ще трябва да коригираме отново моето заплащане.
— Очаквах това — каза Тристан. — Ще го уредим.
Нед Кели чакаше в частния си апартамент на зданието Шанхай Банкинг Корпорейшън в Хонконг, за да бъде приет от Харълд Панг, един от най-висшите ръководители в града. Като председател на съветите на повечето големи корпорации, той беше един от най-могъщите хора в колонията. Независимо от огромните си легални бизнесвръзки беше и Драконовата глава на „Уинг-Син“. Благодарение на тази му позиция той беше преуспял и в легалната си дейност.
— Добре дошли, мистър Кели — каза Панг.
Последва кратък банално куртоазен разговор и най-после стигнаха до същността на въпроса.
— Мистър Лестър ме изпрати да ви помоля за услуга от „Уинг-Син“ — подхвана Нед. — Един австралиец и една американка се намират в Хонконг, за да се ровят в нашите така преуспяващи взаимни връзки с „Уинг-Син“. Те трябва да бъдат елиминирани.
— Тези хора имат ли голям обществен престиж?
— Не — отговори Нед. — Те са само обикновени лекари.
— Щом не са обществено известни фигури — каза мистър Панг, — тогава ще ви струва само сто и петдесет хиляди хонконгски.
— Не е ли много за стар бизнес приятел? — запита Нед. Той знаеше, че това е далеч по-малко от обещаната награда, но искаше да прибере разликата.
— Тази цена покрива само предстоящите разноски.
— Трябва да се свърши незабавно — каза Нед.
— В такъв случай ще се срещнете с екзекутора сега — каза мистър Панг. — Мистър Йип е в склада на компанията „Шанхай Шипинг“ в Тай Кок Цуй. Той ще ви очаква.
Нед се поклони, отпусна се и се успокои. Когато „Уинг-Син“ обещае нещо, смятай го за свършено.
Бентли вкара колата през задния вход на хотела. Ранният следобед бе минал бързо покрай ваденето на необходимите визи за КНР. Бентли бе доказал, че е безценен. Той имаше връзки и бе уредил всичко много спешно веднага щом напуснаха Абърдин.
— Е — каза, когато спря колата. — Какво решихте? — Знаеше, че Мариса все още се колебае дали да предприема тази авантюра.
— Какво ще правим? — обърна се Тристан към Мариса.
Тя не отговори, продължаваше да се колебае.
— Бентли, по-добре почакай малко — каза Тристан. — Явно е, че все още не сме решили напълно.
Като влязоха в хотела, Тристан отиде направо до гишето за депозити и изтегли голяма сума пари. Мариса оглеждаше фоайето, търсейки китаеца, който ги атакува вчера.
— Това напрежение ме подлудява — каза тя, когато се качиха в асансьора. — Не съм сигурна, че ще издържа.
— Ето още едно основание да се качим на джонката — вметна Тристан. — Колкото по-бързо узнаем истината, толкова по-добре и тогава ще напуснем това проклето място.
Пристигнаха на шестия етаж и тръгнаха бавно към стаите си.
— Но къде е обслужващият етажа? — запита Мариса. Тя беше свикнала той да ги посреща винаги когато се появяваха.
— Доста странно — съгласи се Тристан. — Ах, по дяволите! Какво значи това „Не ме безпокойте“ на вратата ми?
— Нещо не е наред — каза Мариса.
Влязоха в стаичката на китаеца. Малката му електрическа печка и чайникът върху нея бяха зачервени до крайна степен и водата отдавна се бе изпарила.
По телефона до асансьора Тристан повика охраната. След две минути се появиха двама от хотелските детективи. Единият беше бял, другият — китаец. Те помнеха Мариса и Тристан от епизода през вчерашния ден. Отвориха вратата на Тристан.
Китаецът влезе пръв, а след него и англичанинът. Мариса и Тристан останаха на прага. Двамата огледаха последователно и двете стаи, после англичанинът вдигна телефонната слушалка, като предварително я покри с носната си кърпа, и се обади на управителя. Помоли го да дойде, понеже открили двойно убийство — на една от чистачките и на мъж, явно гост на хотела.
— Трябва да ви съобщя неприятна новина. Открихме два трупа — каза китаецът на Тристан и Мариса. — Моля ви нищо да не докосвате. — После се обърна към Тристан: — Може би, сър, вие ще хвърлите поглед на убития мъж, за да го разпознаете.
— Аз съм лекар — намеси се Мариса, — мисля, че и аз трябва да видя трупа.