Чернокожите студенти се събраха на три преки от затвора и започнаха да протестират. Когато излезе от сградата за екзекуции, за да се обади по телефона, Роби чу далечните възгласи на хиляди младежи: „Донте! Донте!“ Не можеше да погледне отвъд стените на затвора, но предположи, че тълпата е някъде наблизо.
Какво значение имаше? Вече беше твърде късно за шествия и демонстрации. Той се заслуша във виковете и позвъни в кантората. Сами Томас вдигна слушалката и промърмори:
— Не ни позволиха да внесем декларацията на Гембъл. Съдът е затворил врати в пет часа, Роби. Нашите хора са Закъснели само със седем минути, а секретарят е бил предупреден.
Първата мисъл на Роби бе да захвърли телефона в тухлената стена и да го наблюдава как се разпада на хиляди парченца. Той обаче беше твърде шокиран, за да реагира.
Сами продължи:
— Обадили са се на секретаря малко преди пет часа. Казали са, че пътуват натам. Той отвърнал, че е говорил с Прудлоу. Съдът щял да затвори точно в пет. Слушаш ли ме, Роби?
— Да. Продължавай.
— Разполагаме единствено с молбата до Върховния съд. Те още не са се произнесли по случая.
Роби се облегна на оградата, за да запази равновесие. Внезапният изблик на емоции нямаше да промени ситуацията. Той можеше да крещи и да заплашва със съд, но първо трябваше да помисли.
— Върховният съд няма да ни помогне. Ти как мислиш? — попита Роби.
— И аз съм на същото мнение.
— Значи всичко свърши.
— Да, Роби. Всички в кантората имат това чувство.
— Знаеш ли, Сами? Нуждаехме се от двайсет и четири часа. Ако Травис Бойет и Джоуи Гембъл ни бяха спечелили едно денонощие, можехме да спрем проклетата екзекуция и Донте щеше да излезе на свобода. Само двайсет и четири часа.
— Съгласна съм. Между другото, Бойет стои отвън и чака екип от телевизията. Той им се обади, не ние. Дадох му номера. Държи да говори с тях.
— Защо не, по дяволите? Искам целият свят да чуе историята му. Не ме интересува вече. Карлос подготви ли записа?
— Мисля, че да.
— Кажи му да го разпрати до всеки вестник и телевизионен канал в щата. Хубаво е да вдигнем възможно най-много шум. И бездруго сме на път да загубим. Нека поне го направим с гръм и трясък.
— Разбрано, шефе.
Роби се заслуша в далечните възгласи и се втренчи в телефона си. На кого можеше да се обади? Съществуваше ли изобщо някой, който бе в състояние да помогне?
Кийт подскочи, когато решетката се затръшна зад гърба му. Пасторът не влизаше за пръв път в затвор, но преди никога не го бяха заключвали в килия. Дишаше затруднено и стомахът му беше свит на топка, но беше помолил Бог да му вдъхне смелост. Посещението щеше да бъде кратко. Господи, дай ми сила и мъдрост. После ме измъкни от тук.
Донте не се изправи, когато Кийт влезе в килията. Само се усмихна и му подаде ръка. Кийт се здрависа вяло с него.
— Казвам се Кийт Шрьодер — представи се той. Седна на стола и опря гръб в стената. Краката му се намираха на сантиметри от краката на Донте.
— Роби твърди, че сте добър човек — заяви Донте и се втренчи в яката му сякаш за да се увери, че непознатият наистина е свещеник.
Кийт усети как гърлото му се сви. Той обмисляше думите си. Едва ли бе уместно да попита Донте как се чувства. За какво се очаква да говориш с млад мъж, който ще бъде екзекутиран след по-малко от час, и то напълно несправедливо? За смъртта.
— Роби спомена, че не си искал да се довериш на свещеника от затвора — каза накрая Кийт.
— Той работи в системата. А тя ме преследва от девет години и съвсем скоро ще постигне желания резултат. Ето защо отказвам да споделя каквото и да е с него.
Напълно разбираемо, помисли си Кийт. Донте изправи гръб. Сключил ръце на гърдите си, той сякаш бе готов да обсъди религията, вярата, рая, ада или всяка друга тема, предложена от Кийт.
— Вие не сте от Тексас, нали? — попита Донте.
— Не. От Канзас.
— Познах по акцента. Вярвате ли, че щатът има право да убива хора?
— Не.
— Мислите ли, че Исус би одобрил убийството на затворници в знак на възмездие?