— Разбира се, че не.
— Заповедта „Не убивай ближния си“ за всички ли се отнася, или Мойсей е изключил политиците?
— И политиците са хора, Донте. Божите заповеди важат за всички.
Донте се усмихна и като че ли се отпусна.
— Добре, издържахте теста. Може да поговорим. Какво искате да кажете?
Кийт въздъхна при мисълта, че изпитът е минал благополучно. Беше очаквал да срещне човек с психически проблеми, но очевидно бе сгрешил. Молбата за помилване поради психическо заболяване, подадена от Роби, сега му се струваше напълно безпочвена.
Кийт продължи:
— Роби ми каза, че си израснал с църквата. Кръстили са те още като невръстно дете и си вярвал в Бог. Родителите ти са били много набожни.
— Така е. Бях много близък с Бог, мистър Шрьодер. Но той ме изостави.
— Моля те, наричай ме Кийт. Наскоро прочетох историята на един мъж, който някога очаквал своята екзекуция в тази килия. Казвал се Даръл Кларк. Мисля, че е бил от Мидланд, Западен Тексас. Той убил няколко души в сблъсък между наркодилъри, след което го осъдили и изпратили в корпус „Елис“. Докато лежал там, някой му подарил издание на Библията. Кларк станал ревностен християнин и се сближил с Бог. След като отхвърлили всички молби за помилване, властите определили дата за екзекуцията. Даръл приел спокойно съдбата си. Очаквал с нетърпение смъртта, тъй като знаел кога ще влезе в небесното царство. Историята му е необикновена.
— Накъде биеш, Кийт?
— Донте, скоро ще умреш. Знаеш точния момент, когато това ще се случи. Много малко хора имат подобна привилегия. Войниците на бойното поле постоянно очакват смъртта, но винаги съществува шанс да оцелеят. Някои жертви на ужасни престъпления усещат, че скоро ще умрат, но нямат много време да свикнат с тази мисъл. Ти обаче знаеш датата от месеци. Твоят час ще настъпи скоро. Време е да се помириш с Бог.
— Чувал съм легендата за Даръл Кларк. Предсмъртните му думи били: „Отче, в Твоите ръце предавам духа си.“ Както пише в Евангелието от Лука, глава 23, стих 46. Христос изрекъл това, преди да умре на кръста. Поне според Лука. Но ти забравяш нещо, Кийт. Кларк е убил трима души, и то по особено жесток начин. След като са го осъдили, той никога не е твърдял, че е невинен. Кларк е извършил престъплението и е заслужавал да бъде наказан — не с убийство, но може би с доживотна присъда. А аз съм невинен.
— Прав си, но смъртта е еднаква за всички. Преди края нищо друго няма значение освен връзката ти с Бог.
— Значи ме убеждаваш да се обърна отново към Господ в последните минути от живота си? Нима очакваш да забравя изминалите девет години?
— Бог ли обвиняваш за тях?
— Да. Ето какво се случи с мен, Кийт. Бях на осемнайсет години. Още от малък изповядвах християнската вяра. Ходех редовно на църква, но подобно на повечето тийнейджъри понякога правех глупости. Не вършех нищо лошо, но когато живее в дом с толкова строги правила, човек има нужда да се разбунтува. Оценките ми в училище бяха добри. Вече не играех футбол, но не вземах наркотици и не се въвличах в неприятности. Пазех се от живота на улицата и смятах да уча в колеж. Изведнъж, незнайно защо, ме удари гръм от ясно небе. Сложиха ми белезници и ме хвърлиха в затвора. Снимката ми се появи на първите страници на всички вестници. Обявиха ме за виновен много преди самия процес. Съдбата ми бе определена от дванайсет бели заседатели, половината от които бяха високоуважавани баптисти. Прокурорът беше методист, а съдийката — презвитерианка. Двамата имаха любовна връзка, но хората често проявяват слабост към противоположния пол. Поне повечето от нас. Те се срещаха тайно, а същевременно се преструваха, че водят справедлив процес. Съдебните заседатели бяха банда селяци. Спомням си как седях в залата и ги наблюдавах, докато произнасяха смъртната ми присъда. Лицата им бяха сериозни и безмилостни. Тогава си помислих: „Ние не вярваме в един и същ Господ.“ И това е истината. Защо Бог позволява на хората да убиват себеподобните си? Моля те, отговори ми.
— Хората често грешат, Донте. Но Той винаги е прав. Не можеш да Го обвиняваш за случилото се.
Донте се приведе напред, опрял лакти на коленете, и оклюма.
— В миналото бях примерен християнин, Кийт. А виж къде се намирам сега.
В този миг Роби влезе в помещението и се приближи до килията. Времето на Кийт бе изтекло.
— Ще се помолиш ли с мен, Донте?
— Защо? Правих го през първите три години в затвора и положението само се влоши. Дори и да се бях молил по десет пъти на ден, пак щях да седя тук и да разговарям с теб.