Телевизорът беше включен и излъчваше поредния репортаж от Слоун. Съдията взе дистанционното и усили звука. На екрана се появи мъжът, чието признание бе гледал само преди няколко часа. Травис Бойет описваше престъплението с най-големи подробности, като не отделяше очи от микрофоните.
— Познаваше ли момичето? — попита един репортер.
— Не, но я следях дълго време. Знаех, че е мажоретка. Избрах нея от всички останали.
— Как я отвлече?
— Намерих колата й, паркирах наблизо и я изчаках да излезе от мола. Заплаших я с пистолет и тя не оказа съпротива. Не ми се случваше за пръв път.
— Досега имал ли си присъда в Тексас?
— Не, в Мисури, Канзас, Оклахома и Арканзас. Проверете архивите. Не лъжа. Аз убих Никол. Донте Дръм е невинен.
— Защо преговаряш чак сега, а не преди години?
— Исках да го направя, но реших, че в крайна сметка властите ще проумеят грешката си. Току-що излязох от затвора в Канзас. Преди няколко дни прочетох във вестника, че ще екзекутират Дръм. Изненадах се. Ето защо съм тук сега.
— В този момент само губернаторът може да спре екзекуцията. Какво искаш да му кажеш?
— Че е на път да убие невинен човек. Дайте ми двайсет и четири часа и ще ви заведа при Никол Ярбър. Само двайсет и четири часа, господин губернатор.
Съдия Хенри се почеса по брадичката и заяви:
— Очаква ни безсънна нощ.
Бари и Уейн слушаха Бойет в кабинета на губернатора. Нютън бе излязъл в коридора, за да даде поредното интервю след речта си пред разярената тълпа.
— По-добре да го повикаме — заяви Уейн.
— Да, отивам. Ти наблюдавай внимателно какво се случва.
Пет минути по-късно губернаторът изгледа запис на интервюто с Бойет.
— Очевидно е някакъв ненормалник — каза Нютън след секунди. — Къде е бутилката с бърбън?
Тримата напълниха чашите си и се втренчиха в екрана. Бойет говореше за трупа.
— Как уби Никол?
— Удуших я с колана си. Той е черен, с кръгла сребриста тока. Все още виси около врата й. — Бойет бръкна под ризата си, извади верижката с пръстена и го показа пред камерите. — Пръстенът е на Никол. Нося го от нощта, в която я отвлякох. Вътре са изписани инициалите й.
— Как се отърва от трупа?
— Зарових го.
— На колко километра оттук?
— Не знам, на около пет-шест часа път с кола. Ако губернаторът ми даде двайсет и четири часа, ще я намеря. Така ще докажа, че съм прав.
— Кой е този мъж? — попита Нютън.
— Сериен изнасилвач с много дълго полицейско досие.
— Странно е, че такива като него винаги се появяват точно преди екзекуцията — заяви Нютън. — Сигурно Флак му е платил.
Тримата се усмихнаха притеснено.
Компанията край езерото изведнъж замлъкна, когато някой от присъстващите съобщи за репортажа по телевизията. Всички бързо се пренесоха вътре и се скупчиха около малкия екран. Затаили дъх, трийсетината гости гледаха как Бойет непоколебимо отговаря на всеки журналистически въпрос.
— Някога чувал ли си за този, Пол? — попита един от пенсионираните адвокати.
Пол поклати глава.
— Намира се пред кантората на Флак, в старата железопътна гара.
— Роби отново прилага старите си трикове.
Последните думи не предизвикаха дори бегли усмивки. Когато Бойет извади пръстена и го показа пред камерите, обстановката във вилата се нажежи. Пол Кофи отиде до близкия стол и седна.
Драматичните новини не бяха чути от всички. Рива и нейните придружители седяха в малък кабинет в затвора и очакваха да ги откарат до сградата за екзекуции. Недалеч от тях се намираше семейството на Донте. Двете групи щяха да прекарат следващия час в непосредствена близост една до друга, но нямаше да контактуват помежду си. В 17:40 ч. близките на жертвата се качиха в голям бял микробус без отличителни знаци и тръгнаха към уреченото място. Пътуването отнемаше по-малко от десет минути. Когато пристигнаха, те влязоха в малка правоъгълна стая с голи стени. Пред тях имаше спусната завеса, която ги отделяше от осъдения на смърт. В 17:45 ч. семейство Дръм бе отведено в друга стая, долепена до първата. Всеки по-силен звук в едното помещение се чуваше съвсем ясно в съседното.