Те зачакаха.
26
В 17:40 ч. Върховният съд отказа да разгледа молбата на Донте за помилване поради психическо заболяване с пет гласа „против“ и четири „за“. Десет минути по-късно, при същия резултат, съдиите отхвърлиха молбата на Бойет. Роби бе уведомен по телефона, докато стоеше пред килията. След обажданията той отиде при Джийтър и прошепна:
— Всичко свърши. Няма къде повече да обжалваме.
Джийтър кимна мрачно и заяви:
— Разполагате с две минути.
— Благодаря.
Роби влезе в килията на Донте и му съобщи новината. Всички варианти бяха изчерпани. Битката отиваше към своя край. Донте затвори очи и си пое дълбоко въздух. До този момент се бе надявал на някакво чудо, макар и да бе съзнавал колко малки са шансовете му.
Той преглътна мъчително, усмихна се вяло и се приближи до Роби. Коленете им се докоснаха.
— Роби, мислиш ли, че някога ще хванат истинския убиец на Никол?
Адвокатът отново се зачуди дали да не му разкаже за Бойет, но историята още не бе приключила. Истината продължаваше да бъде неясна.
— Не знам, Донте. Трудно ми е да предвидя подобно нещо. Защо питаш?
— Слушай ме, Роби. Ако не го открият, хората винаги ще мислят, че аз съм убиецът. Но ако го намерят, искам да изчистиш името ми. Обещаваш ли, Роби? Не ме интересува колко време ще отнеме, но трябва да го направиш.
— Обещавам, Донте.
— Представям си как някой ден близките ми ще се съберат около гроба ми и ще отпразнуват моята невинност. Няма ли да е страхотно, Роби?
— И аз ще бъда там, Донте.
— Организирайте голямо тържество, на самото гробище. Поканете всички мои приятели, вдигнете много шум и кажете на целия свят, че Донте е невинен. Ще се погрижиш ли за това, Роби?
— Имаш думата ми.
— Би било чудесно.
Роби хвана ръцете на Донте и ги задържа в дланите си.
— Трябва да тръгвам, приятелю. Не знам какво да кажа, освен че се гордея, задето съм твой адвокат. Вярвах ти още от самото начало, а сега съм още по-убеден в невинността ти. Винаги съм знаел, че не си извършил убийството. Мразя гадните копелета, които позволиха да се стигне дотук. Ще продължа да се боря, Донте. Обещавам ти!
Главите им се докоснаха.
— Благодаря ти, Роби — каза Донте. — Всичко ще бъде наред.
— Никога няма да те забравя.
— Ще се грижиш за майка ми, нали, Роби?
— Можеш да разчиташ на мен.
Те станаха и се прегърнаха силно. Никой от тях не искаше да сложи край на този дълъг, болезнен миг. Бен Джийтър стоеше пред вратата и чакаше. Накрая Роби излезе от килията и отиде до дъното на малкия коридор, където Кийт седеше на сгъваем стол и горещо се молеше. Роби зае място до него и заплака.
За последен път Бен Джийтър попита Донте дали желае да говори със свещеника от затвора. Той отказа. Изведнъж коридорът се напълни с униформени надзиратели — едри мускулести мъже със сурови лица. Подкреплението имаше за цел да осуети евентуална съпротива от страна на затворника. Наоколо гъмжеше от хора, които обикаляха припряно.
Джийтър се приближи до Роби и каза:
— Да тръгваме.
Роби се изправи бавно и пристъпи напред, но внезапно спря и се обърна към пастора.
— Хайде, Кийт — подкани го той.
Кийт го изгледа недоумяващо. Не беше сигурен къде се намира. Очакваше, че всеки момент ще се събуди от кошмарния сън и ще види Дейна на леглото до себе си.
— Моля?
Роби го хвана за ръката.
— Време е да станем свидетели на екзекуцията.
— Но…
— Директорът даде разрешението си. — Роби разтресе силно пастора. — Като духовен съветник на Донте имаш право да наблюдаваш.
— Не знам, Роби. Предпочитам да изчакам…
Няколко надзиратели очевидно се забавляваха от спора им. Кийт забеляза техните усмивки, но не им обърна внимание.
— Хайде — каза Роби и задърпа Кийт. — Направи го за Донте. Или за мен, по дяволите. Ти живееш в Канзас, щат, в който е позволено смъртното наказание. Ела да видиш колко демократично стават нещата тук.