Кийт тръгна след адвоката, замаян от случващото се. Двамата подминаха надзирателите и продължиха покрай килията, където Донте, свел очи към пода, чакаше да му сложат белезници. После стигнаха до една врата без табела, която пасторът не бе забелязал преди. Тя се отвори и двамата се озоваха в малка квадратна стая с приглушено осветление. Роби се отдели от пастора и се приближи до близките на Донте, за да ги прегърне.
— Край на обжалванията — обяви тихо той. — Всички възможности са изчерпани.
Предстояха най-тягостните минути в дългогодишната политическа кариера на Гил Нютън. Между 17:50 и 18:00 ч. той трябваше да реши дилема, пред каквато никога не се бе изправял досега. От една страна, Уейн го убеждаваше ревностно да отложи смъртната присъда с трийсет дни. Според него забавянето на екзекуцията щеше да успокои напрежението и да им предостави достатъчно време, за да проверят изявленията на клоуна Бойет. Ако той казваше истината и действително можеше да ги отведе при трупа, губернаторът би се превърнал в герой. Ако се разбереше, че е мошеник, което беше доста вероятно, Дръм щеше да живее още трийсет дни, преди да получи смъртоносната инжекция. Политически погледнато, не съществуваше дългосрочен риск за кариерата на губернатора. Сериозен провал ги грозеше единствено ако пренебрегнеха Бойет и откриеха трупа след екзекуцията на Дръм. Последствията можеха да бъдат фатални, и то не само за осъдения.
Напрежението беше толкова осезаемо, че мъжете бяха забравили за бърбъна.
От друга страна, Бари уверяваше губернатора, че евентуален компромис би бил проява на слабост, особено в светлината на казаното от Нютън пред тълпата по-рано същия следобед. Екзекуциите, най-вече тези, около които се вдигаше много шум, привличаха всякакви типове, жадуващи за внимание. Бойет беше поредният пример за това. Очевидно той търсеше своите петнайсет минути слава. Ако му позволяха да отложи изпълнението на екзекуцията, щяха да допуснат сериозна грешка както от юридическа, така и от политическа гледна точка. Бари непрекъснато повтаряше, че Дръм е признал вината си. Не трябваше да допускат някакъв психопат да манипулира истината. Процесът бе протекъл съвсем справедливо и всички възможни инстанции бяха потвърдили присъдата!
Да заложим на сигурното, настояваше Уейн. Нуждаем се от трийсет дни. Може би ще научим нещо ново по случая.
Но вече минаха девет години, спореше Бари. Достатъчно чакахме.
— Отвън има ли репортери? — попита Нютън.
— Да — отвърна Бари. — Цял ден обикалят наоколо.
— Съберете ги.
Последните стъпки на подсъдимия не го отведоха далеч. Разстоянието от килията до стаята за екзекуции беше десетина метра. Коридорът се охраняваше от две колони надзиратели, някои от които тайно се опитваха да зърнат лицето на Донте. Други стояха втренчени в пода, подобно на отегчени пазачи пред празна порта. Обикновено осъдените на смърт имаха няколко типа изражение. Повечето вървяха с навъсено лице и облещен поглед, в който се четеше страх и отказ да повярват на случващото се. Вторият най-разпространен тип бяха пасивните затворници, примирени със съдбата си. Те ходеха с полуотворени очи, сякаш отровата вече течеше във вените им. Най-рядко се срещаха разгневените мъже, които биха застреляли всеки надзирател по пътя си, ако носеха оръжие. Донте Дръм не се противопостави. Осъдените на смърт рядко се бунтуват. Придържан за ръката от един пазач, Донте пристъпваше напред със спокойно лице и сведена глава. Не искаше неговите мъчители да забележат страха в очите му, а и не желаеше по никакъв начин да регистрира присъствието им.
Въпреки зловещата си репутация стаята за екзекуции на щата Тексас е учудващо малка. Тя представлява почти квадратно помещение, с дължина на стените около три метра и половина. Таванът е нисък, а металното легло в средата е застлано с чисти бели чаршафи. То изпълва цялото пространство.
Донте не можеше да повярва колко тясна е стаята. Той седна на ръба на леглото и четиримата надзиратели вътре се заеха за работа. Хванаха краката му, изпънаха ги на леглото и методично завързаха тялото му с пет дебели кожени ремъка — около гърдите, кръста, слабините, бедрата и прасците. Ръцете на Донте бяха поставени върху специални подложки, които сключваха 45-градусов ъгъл с тялото му. Те също бяха стегнати с кожени ремъци. Докато го приготвяха, Донте затвори очи и се заслуша в звуците наоколо. От време на време мъжете си разменяха по няколко сподавени думи, но иначе вършеха съсредоточено работата си. Донте се намираше на последната машина от поточната линия на системата, а работниците изпълняваха безупречно задачите си.