След като провериха дали ремъците са стегнати, надзирателите се оттеглиха. Едно медицинско лице, което миришеше на антисептичен разтвор, се приведе над Донте и каза:
— Ще се опитам да намеря подходяща вена. Първо на лявата, после на дясната ръка. Разбрахте ли?
— Заповядайте — заяви Донте и отвори очи.
Човекът изтри със спирт ръката му. Нима искаше да предотврати евентуална инфекция? Каква загриженост! Зад гърба му се виждаше затъмнен прозорец. Отдолу имаше отвор, през който излизаха два зловещи маркуча. Директорът на затвора стоеше от дясната му страна и наблюдаваше внимателно случващото се. Зад него Донте забеляза два еднакви прозореца, закрити със завеси. Отвъд тях се намираха стаите за свидетелите. Ако проклетите ремъци не го приковаваха към леглото, Донте можеше да се пресегне към по-близкия прозорец и да го докосне.
Медицинското лице успя да нагласи маркучите — по един във всяка ръка, въпреки че само първият щеше да бъде използван. Вторият беше резервен.
В 17:59 ч. губернатор Гил Нютън застана пред трите камери, монтирани пред кабинета му, и без да поглежда записките си, обяви:
— С настоящето потвърждавам отказа си за отлагане на смъртната присъда. Донте Дръм призна, че е извършил ужасното престъпление, и трябва да заплати съответната цена. Той бе осъден справедливо преди осем години, като решението бе взето от заседатели с обществено положение, подобно на неговото. Случаят му бе разгледан от пет различни инстанции и десетки съдии. Всички те потвърдиха присъдата. Твърдението му, че е невинен, както и сензационният опит на защитата да представи друг убиец в последната минута, са напълно ненадеждни. Тексаската съдебна система не може да бъде манипулирана от престъпник, жадуващ за внимание, и отчаян адвокат, който бръщолеви врели-некипели. Бог да благослови Тексас.
Нютън пренебрегна журналистическите въпроси и влезе в кабинета си.
Когато завесата изведнъж се вдигна, Робърта Дръм едва не припадна при вида на детето си. Донте лежеше завързан за леглото, а от ръцете му излизаха маркучи. Майка му изохка и закри с длани устата си. Ако Седрик и Марвин не я бяха хванали навреме, тя щеше да падне на земята. Всички бяха шокирани. Близките на Донте се притиснаха плътно един в друг, а Роби се присъедини към тях, за да им вдъхне кураж.
Кийт беше твърде уплашен, за да реагира. Пасторът се намираше на известно разстояние от другите. Зад гърба му стояха няколко непознати, които отецът не бе забелязал по-рано. Те се придвижиха напред, за да си осигурят по-добра гледка. Беше вторият четвъртък от ноември. По това време в канцеларията на лутеранската църква „Сейнт Марк“ се събираха група жени, за да изучават Евангелието от Лука. После оставаха за вечеря, а Кийт, Дейна и момчетата често се присъединяваха към тях. Изведнъж пасторът осъзна колко му липсва църквата и семейството. Стори му се странно, че го спохождат подобни мисли, докато наблюдава тъмната глава на Донте Дръм. Тя контрастираше ярко с бялата му риза и чаршафите. Кожените ремъци бяха светлокафяви. Робърта плачеше истерично, Роби се опитваше да я успокои, а хората отзад се бореха за по-добра видимост. На Кийт му се искаше да се разкрещи. Беше му омръзнало от молитви; те и бездруго нямаше да помогнат.
Пасторът се зачуди дали би се чувствал различно, ако Донте беше виновен. Едва ли. Вината със сигурност би отнела част от състраданието му към младия мъж, но докато наблюдаваше подготовката на екзекуцията, той бе ужасен от хладнокръвието, безпощадната ефективност и стерилността, с която се вършеше всичко. Сякаш ставаше дума за приспиването на старо куче, болен кон или лабораторна мишка. Кой изобщо даваше право на хората да екзекутират себеподобните си? Нали убийството се смяташе за смъртен грях? Докато гледаше Донте, Кийт съзнаваше, че никога няма да забрави тази сцена. Ужасяващото събитие щеше да го промени завинаги.
Роби също не откъсваше очи от Донте. Той се замисли за нещата, които е можел да предотврати. Защитниците по наказателни дела често бяха принудени да действат прибързано и Роби неведнъж бе анализирал своите решения. Съжаляваше, че не е призовал различни експерти и свидетели и се разкайваше заради острия тон, с който се бе обръщал към съдията и заседателите. Той винаги щеше да се упреква за едно или друго, въпреки че никой не го обвиняваше за изхода на делото. Мисълта, че се е провалил в опитите си да спаси невинен човек, го съсипваше. Един важен етап от живота му приключваше, а след него никога нямаше да бъде същият човек.