Сега Донте беше мъртъв.
Сами Томас плачеше тихо в единия ъгъл. Карлос и Бони не откъсваха очи от екрана, сякаш очакваха, че историята все пак ще има щастлив край. Травис Бойет седеше прегърбен и разтриваше главата си, а Фред Прайър наблюдаваше внимателно движенията му. Всички се притесняваха за Роби.
Изведнъж Бойет се изправи и заяви:
— Не разбирам. Какво се случи? Защо никой не поиска да ме изслуша? Аз казах истината.
— С голямо закъснение, Бойет — сряза го Карлос.
— Цели девет години — добави Сами. — Чакал си пасивно с пълното съзнание, че друг човек лежи в затвора вместо теб. А сега се появяваш в последния момент и си мислиш, че всички ще чуят историята ти.
Карлос тръгна към Бойет, сочейки го с пръст.
— Трябваха ни само двайсет и четири часа, Бойет. Ако бяхте дошли вчера, можехме да намерим тялото и да спрем екзекуцията. Властите щяха да разберат, че са заловили невинен човек. Стигнахме дотук заради глупостта им, но и благодарение на твоето мълчание. Ти си просто един страхливец, Бойет. А сега Донте е мъртъв.
Бойет се изчерви и посегна към бастуна си. Фред Прайър беше по-бърз от него. Хвана го за ръката и се обърна към Карлос с думите:
— Нека се успокоим.
Телефонът на Сами иззвъня. Тя погледна дисплея.
— Роби е.
Карлос отстъпи назад, а Бойет седна на мястото си. Прайър не го изпускаше от очи. Сами се заслуша за няколко минути и остави телефона си. После избърса сълзите си и съобщи:
— Медиите за пръв път се оказаха прави. Донте е мъртъв. Според Роби е запазил самообладание до самия край. Точно преди екзекуцията е обявил, че е невинен, и думите му са прозвучали доста убедително. В момента Роби тръгва от затвора. Скоро ще се качи на самолета с останалите и ще пристигне тук към осем. Помоли да го изчакаме.
Сами млъкна и отново избърса сълзите си.
Отрядът на Националната гвардия тъкмо се бе разпределил в квартала на белите около Сивитан Парк и този на чернокожите край Уошингтън Парк, когато медиите обявиха новината за екзекуцията на Донте. Тълпата пред Сивитан Парк, нараснала значително през деня, тръгна разярена към кордона от войници. Протестиращите ги обсипваха с обиди, а някои от тях дори ги замеряха с камъни, но като цяло насилието бе овладяно. Скоро обаче щеше да се стъмни и ситуацията лесно можеше да излезе извън контрол. Около Уошингтън Парк се бяха събрали по-възрастни жители на Слоун, повечето от които живееха наблизо. По-младите и по-разгневени участници в протеста се насочиха към другия край на града, където се очакваха истинските неприятности.
Хората заключваха жилищата си, дебнеха уплашено на верандите и зареждаха оръжията си. Пазачите на църквите продължаваха да бдят на своите постове.
На шестнайсет километра южно от там, във вилата на Пол Кофи, атмосферата беше далеч по-жизнерадостна. Скупчени около телевизора с питие в ръка, гостите се усмихнаха самодоволно, когато чуха за смъртта на Донте. Пол Кофи вдигна тост за Дрю Кърбър и инспекторът му върна жеста. Гостите се поздравяваха за победата. Смущаващата неувереност, обзела всички след интервюто на Бойет, бързо изчезна. Поне за момента.
Най-после справедливостта бе възтържествувала.
Бен Джийтър изпрати Роби и Кийт до входа на затвора, подаде им ръка и се сбогува. Адвокатът му благодари за вниманието. Кийт не знаеше какво да каже — все пак бе станал свидетел на ужасяващата екзекуция заради разрешението на Джийтър. Въпреки всичко обаче пасторът се отнесе към директора с присъщата си снизходителност. Когато излязоха от затвора, двамата с Роби разбраха откъде идва целият шум. Вдясно от тях, зад кордон от полицаи, се виждаха студенти, които скандираха и размахваха самоделни знаменца и плакати. Стояха скупчени по средата на една улица, затворена за случая. Зад тях се бе образувало задръстване. Множество шофьори се бяха опитали да стигнат до затвора с колите си, но след като срещнаха съпротивата на полицията, решиха да се присъединят към демонстрантите. Участниците в операция „Отклонение“ искаха да задръстят района и планът им очевидно функционираше. Поддръжниците на Донте не бяха успели да предотвратят екзекуцията, но всички щяха да чуят гласа им.