Бойет изчезна от екрана.
— Видя ли пръстена, Рива? — попита Фордайс.
Рива изглеждаше така, сякаш бе срещнала призрак. Изведнъж се сепна, тъй като си спомни, че камерите снимат всичко.
— Да — отвърна сподавено тя.
— Наистина ли е на Никол?
— Трудно ми е да преценя. Кой е този мъж и откъде се появи?
— Сериен изнасилвач с дълго полицейско досие.
— Ето, ти сам го каза. Кой би му повярвал?
— Да разбирам ли, че не му вярваш, Рива?
— Точно така. — Сълзите й изчезнаха, а с тях си отиде и нейната енергичност. Рива се чувстваше объркана и ужасно изтощена. Когато Фордайс понечи да й зададе следващия въпрос, тя го прекъсна. — Шон, денят беше много дълъг. Смятаме да се прибираме вкъщи.
— Естествено, Рива. Последен въпрос. Днес ти стана свидетелка на екзекуция. Смяташ ли, че телевизията трябва да излъчва подобни събития?
Рива свали микрофона от сакото си и скочи от мястото си.
— Хайде, Уолис. Уморена съм.
Интервюто приключи. Рива, Уолис и двете им деца напуснаха мотела, следвани от отец Рони. Те се качиха в църковния микробус и потеглиха обратно към Слоун.
Щом пристигна на летището, Кийт се обади на Дейна, за да й разкаже последните новини от пътуването си. Пасторът усещаше, че се носи в безтегловност. Нямаше представа какво прави или къде е бил до момента. Когато обясни на жена си, че току-що е бил свидетел на екзекуцията, Дейна остана безмълвна. Той също. Разговорът беше кратък. На въпроса дали е добре Кийт отвърна отрицателно.
Частният самолет излетя в 19:05 ч. и скоро потъна в гъстите облаци. Машината се разтресе силно, подобно на стар камион по неравен път. На качване пилотът бе обявил, че ги очаква „умерена турбуленция“. Оглушителният шум от двигателите, усещането, че го подмятат напред-назад, и неясните образи от изминалите два часа помогнаха на Кийт да затвори очи и да се усамоти в собствената си черупка.
Роби също се бе изолирал от останалите. Адвокатът седеше приведен напред, опрял лакти на коленете си, и размишляваше върху ужасяващите събития. Марта Хандлър искаше да поговори с някого, за да улови пълноценно мига, но не успя да намери желаещи за интервю. Арън Рей гледаше тревожно навън, като че ли очакваше крилата на самолета да се откъснат всеки момент.
На хиляда и петстотин метра височина турбуленцията намаля и шумът в кабината стихна. Роби се отпусна на седалката и се усмихна на Марта.
— Какви бяха последните му думи? — попита тя.
— Каза, че обича майка си и че е невинен.
— Само толкова ли?
— Не е ли достатъчно? В интернет има официална страница на смъртното наказание в Тексас. Там публикуват дословно последните думи на осъдените. Сигурно ще качат тези на Донте до утре на обяд. Той спомена всички злодеи с имената им — Кърбър, Кофи, съдия Грейл, губернатора. Беше разтърсващо.
— Значи се е борил до самия край?
— Не му дадоха възможност да се бори, но определено не се предаде.
Колата беше стар буик, собственост на възрастната вдовица Надийн Снайдъруайн. Стоеше паркирана до скромния й дом, на циментова площадка под един огромен дъб. Старицата я ползваше най-много три пъти седмично, а отслабналото й зрение скоро щеше да сложи край на шофирането. Мис Снайдъруайн никога не бе работила извън дома си. Рядко се срещаше с други хора и не се караше със съседите. Колата й бе избрана поради факта, че е леснодостъпна, а и се намираше на тиха, мрачна улица в най-белия квартал на града. Буикът бил отключен. Някой отворил предната врата, запалил коктейл „Молотов“ и хвърлил бутилката вътре. После изчезнал безследно в нощта. Един от съседите забелязал пламъците и позвънил на 911. В 19:28 ч.
Всякакви съмнения, че колата се е запалила след късо съединение, изчезнаха в 19:36 ч., когато в централата постъпи второто обаждане. Гореше друга кола, този път някакво волво, паркирано на улицата между съда и Сивитан Парк. Пет пожарни коли, ескортирани от полицията, тръгнаха към местата на инцидентите. Сирените бяха посрещнати с аплодисменти от тълпата в парка, която с настъпване на нощта ставаше все по-многобройна. С изключение на консумацията на алкохол от непълнолетни и притежанието на марихуана, не бяха извършени други престъпления. Поне за момента. Демонстрантите нарушаваха спокойствието в квартала, но при създалото се напрежение полицията не смееше да влезе в парка и да ги разпръсне. Участниците в протеста бяха войнствено настроени, а гневът им се засилваше от новината за смъртта на Донте, признанието на Травис Бойет, агресивната рап музика, гърмяща от колите, както и от алкохола и наркотиците.