Протестиращите продължиха да се разпръсват. Някои хвърляха камъни, докато се оттегляха. До девет часа паркът бе опразнен. Полицаите и войниците вървяха между боклуците — празни кутийки и бутилки, пликове от храна, фасове и останки от бомбички. Двата навеса бяха напълно разрушени. Виждаха се единствено металните пейки под тях. Малкият павилион на игрището беше разбит, но вътре нямаше нищо за вземане. След като полицията пусна сълзотворния газ, няколко шофьори бяха изоставили колите си. Сред тях беше и джипът на Трей Глоувър. Трей и десетина други студенти се намираха в ареста. Четирима се бяха предали доброволно. Няколко души постъпиха в болница заради сълзотворния газ. Освен ранената репортерка имаше трима пострадали полицаи.
Острата миризма на газ се носеше из целия парк. Над бейзболните игрища се стелеше сив облак дим от бомбичките. Мястото приличаше на бойно поле. Липсваха единствено жертвите.
След като бе сложен край на протеста, чернокожите демонстранти — близо хиляда души — тръгнаха из улиците на Слоун. Повечето от тях нямаха намерение да се приберат и не знаеха какво да правят по-нататък. Те изпитваха гняв. Бяха израснали с черно-бели филми за кучетата в Селма, пожарните маркучи в Бирмингам и сълзотворния газ в Уотс. Борбата представляваше неизменна част от наследството им, славна глава в тяхната история. Изведнъж се бяха озовали на улицата и полицията ги бе прогонила със сълзотворен газ, точно както предците им. Чернокожите нямаше да се откажат така лесно. Ченгетата действаха грубо и те възнамеряваха да им отвърнат със същото.
Кметът Харис Руни следеше нарастващия хаос в малкото градче от полицейския участък, който се бе превърнал в команден център. Той и шефът на полицията Джо Радфорд бяха взели решението да прогонят тълпата от Сивитан Парк и да сложат край на протеста. Двамата предложиха употребата на сълзотворен газ. По радиостанциите и мобилните телефони пристигаха сигнали, че демонстрантите обикалят улиците на групи. Те чупеха прозорци, заплашваха минаващите шофьори и хвърляха камъни.
В 21:15 ч. кметът позвъни на отец Джони Канти, пастор на Африканската методистка църква и негов съюзник по много въпроси. Двамата се бяха срещнали миналия вторник. Тогава отец Канти бе помолил Руни да се обади на губернатора и да му повлияе относно решението за Донте. Кметът бе отказал с аргумента, че не познава губернатора и не може да му се меси. Освен това Гил Нютън никога не помилваше осъдените на смърт. Канти бе предупредил Руни за евентуални размирици след екзекуцията, но кметът бе реагирал скептично.
Сега скептицизмът отстъпваше място на страха.
Мисис Канти вдигна слушалката и обясни, че съпругът й не е вкъщи. Беше отишъл в погребалното бюро, където очакваше завръщането на семейство Дръм. Тя продиктува на кмета номера на мобилния му телефон. Отец Канти отговори след няколко позвънявания.
— Добър вечер, мистър Руни — каза тихо той с плътния си глас. — Как са нещата при вас?
— Положението е доста напечено, отче. Вие как сте?
— Имал съм и по-щастливи дни. В момента се намирам в погребалното бюро и чакам семейството да се върне с тялото. Така че не съм особено добре. Какво мога да направя за вас?
— Оказахте се прав за безредиците. Съжалявам, че тогава не ви повярвах. Ситуацията е изключително сериозна. Досега имаме осем палежа, десетина ареста и шестима ранени, а броят им тепърва ще се увеличава. Тълпата в Сивитан Парк се разпръсна, но демонстрантите около Уошингтън Парк стават все по-многобройни. Няма да се изненадам, ако някой бъде убит съвсем скоро.