— Вече убиха един човек, господин кмете. Сега чакаме трупа му.
— Съжалявам.
— Каква е целта на обаждането ви?
— Вие сте високоуважаван лидер на вашата общност. Освен това сте пастор на семейство Дръм. Моля ви, отидете в Уошингтън Парк и помолете тълпата да се усмири. Те ще ви послушат. Насилието и безредиците са напълно безсмислени.
— Нека ви задам един въпрос, мистър Руни. Полицията наистина ли е използвала сълзотворен газ, за да прогони младежите от Сивитан Парк? Чух новините само преди минути.
— Да. Преценихме, че тези действия са необходими.
— Не съм съгласен. Направили сте огромен гаф. Като е обгазила децата ни, полицията само е влошила ситуацията. Не очаквайте от мен да поправям грешките ви. Лека нощ.
Заобиколен от Арън Рей и Фред Прайър, Роби се изправи пред микрофоните, за да отговори на журналистическите въпроси. Адвокатът обясни, че Травис Бойет все още се намира в сградата и не желае да говори с никого. Един от репортерите попита дали може да влезе при Бойет и да го интервюира.
— Само ако държите да бъдете арестуван или застрелян — сряза го Роби. — Стойте настрана от кантората.
Те разпитаха Роби за последния обяд на Донте, за предсмъртните му думи и други подробности около екзекуцията. Кои бяха свидетелите? Адвокатът имал ли е контакт със семейството на жертвата? Роби си помисли, че въпросите им са напълно излишни, но в този момент и бездруго всичко му се струваше лишено от смисъл.
След двайсет минути той им благодари и ги помоли да си тръгнат. В случай че Бойет все пак се съгласеше на интервю, Роби щеше да му предостави телефонните им номера.
Кийт наблюдаваше пресконференцията от едно неосветено място под верандата на кантората. Пасторът говореше по мобилния с Дейна и и разказваше за случилото се през деня, когато тя възкликна, че Роби Флак се е появил по телевизията. Даваха го по новините, пряко от Слоун, Тексас.
— В момента съм на двайсетина метра от него — прошепна Кийт.
— Изглежда уморен — заяви Дейна. — И малко луд.
— Така е. Умората идва и си отива, но лудостта остава.
— Май е доста разярен.
— Със сигурност, но всъщност е много мил човек.
— Къде е Бойет?
— В един кабинет в кантората, с телевизор и храна. Предпочита да не излиза навън, което е добре. Всички познават Донте и го обичат. Бойет няма много приятели тук.
— Преди няколко минути показаха пожарите и интервюираха кмета. Стори ми се малко нервен. На сигурно място ли си, Кийт?
— Да. Наоколо се чуват сирени, но те са далеч.
— Моля те, пази се.
— Не се тревожи. Всичко е наред.
— Не ти вярвам. Личи си, че си ужасно изтощен. Трябва да поспиш. Кога ще се прибереш?
— Смятам да тръгна утре сутринта.
— А Бойет? Ще се върне ли с теб?
— Още не сме провели този разговор.
29
В Слоун имаше три погребални бюра — две за белите (богати и бедни) и едно за чернокожите. В някои важни аспекти от живота — училищата, политиката, работните места и търговската дейност — се наблюдаваше интеграция. В други обаче тя никога нямаше да бъде постигната, тъй като никоя от расите не я искаше. Неделните посещения на църква бяха сегрегирани, и то по собствена воля. Неколцина чернокожи ходеха в по-големите „бели“ църкви в града, където ги посрещаха сърдечно. Още по-малък брой бели се отбиваха в „черните“ църкви. Мнозинството обаче се придържаше към собствената си общност — решение, което нямаше нищо общо с фанатизма. По-скоро ставаше въпрос за традиция и предпочитания. Белите харесваха стегнатите и по-скромни ритуали в неделната сутрин. Молитвата започваше в единайсет часа, последвана от красива музика и кратка проповед. Всичко приключваше най-късно в 12:10 ч., когато повечето енориаши отиваха да обядват. В „черните“ църкви времето не беше от значение. Атмосферата бе непринудена и литургията се провеждаше по-спонтанно. Никой не разбираше кога е станало обяд. Хората често се хранеха в самата църква и не бързаха да се разотидат.
Смъртта също се възприемаше различно. Чернокожите не бързаха да погребат своите близки, докато белите държаха да го направят до три дни. Погребалното бюро „Лам и син“ беше най-оживеното от всички. Там имаше повече посетители, а бдението и сбогуването с мъртвеца бяха по-дълги. Фирмата предлагаше погребални услуги в тази част на града от десетилетия. Когато катафалката й пристигна на поляната пред параклиса малко след десет вечерта, там чакаше тълпа. Опечалените стояха мълчаливо, със сведени глави и мрачни лица. Хюбърт и Алвин отвориха задната врата на катафалката и дадоха инструкции на мъжете, които щяха да носят ковчега — осем приятели на Донте, повечето бивши играчи на „Слоун Уориърс“. Те вдигнаха ковчега и последваха Хюбърт Лам, след което изчезнаха през една странична врата. Погребалното бюро трябваше да отвори чак на следващата сутрин, когато всички можеха да се простят с Донте.