В далечината виеха сирени. Въздухът беше наситен с пушек и страх. Тези, които не създаваха неприятности, със сигурност ги очакваха.
Една кола влезе в паркинга и спря до катафалката. От нея слязоха Робърта Дръм, Марвин, Седрик и Андреа. Те се отправиха бавно към главния вход на бюрото, където бяха посрещнати от близките си. След като поплакаха заедно с тях, Робърта и децата и влязоха вътре. Приятелите им не си тръгнаха. В следващия миг се появи друга кола, която също паркира до катафалката. Роби и Арън Рей подминаха тълпата и изчезнаха през страничната врата. Адвокатът се присъедини към семейството на Донте в приемната. Те се прегърнаха и избухнаха в сълзи, сякаш се виждаха за пръв път от месеци. Само преди няколко часа бяха наблюдавали смъртта на Донте, но събитията им се струваха ужасно далечни.
По пътя от Хънтсвил Робърта и децата й бяха слушали новините по радиото. Роби говори с тях по телефона и им разказа всичко, което знаеше за Бойет. След като научи за ситуацията в Слоун, Робърта на няколко пъти изтъкна, че иска насилието да спре. Не можеш да направиш нищо, увери я Роби. Положението бе извън контрол.
Хюбърт Лам се появи в приемната и заяви:
— Робърта, Донте е готов.
Тя отиде сама в стаята, затвори вратата и завъртя ключа. Красивото й момче лежеше на тясна маса, покрита с бели чаршафи. Носеше същите дрехи, в които го бяха убили — евтина бяла риза, протъркани бежови панталони и стари обувки. Всички бяха собственост на щата Тексас. Робърта обгърна нежно лицето му с длани и го целуна по челото, устните, носа и брадичката. Не спираше да го целува, а от очите й се стичаха едри сълзи. Не го беше докосвала от осем години. За последно го бе прегърнала набързо, докато той излизаше от залата след обявяване на смъртната присъда. През сълзи Робърта си спомни за невероятната агония, с която бе наблюдавала как го отвеждат, окован с вериги. Едрите охранители го пазеха така, сякаш се опасяваха, че всеки момент ще убие друг човек. Прокурорът, заседателите и съдията го гледаха самодоволно, горди от взетото решение.
— Обичам те, мамо — бе извикал Донте през рамо.
После мъжете го избутаха през изхода и той изчезна от погледа й.
Кожата му не беше нито студена, нито топла. Робърта докосна малкия белег под брадичката му — утешителна награда от един бой с камъни, който Донте бе изгубил като осемгодишен. Той често се биеше с другите деца. Донте беше буен, а по-големият му брат Седрик го направи още по-буен, като непрекъснато го предизвикваше. Буен, но и много добродушен. Робърта прокара пръсти по дясното му ухо, в което едва се забелязваше малка дупка. Когато навърши петнайсет, Донте си купи обица — имитация на диамант. Носеше я само навън, за да не го види баща му. Райли със сигурност щеше да го накаже.
Робърта гледаше красивото си момче. Донте лежеше спокойно, а тялото му изглеждаше напълно здраво. Той беше мъртъв, но нямаше болести, рани или осакатявания. Робърта разучи внимателно ръцете му и не успя да открие следи от иглите. Не съществуваше доказателство за убийството, не и външно. Донте сякаш си почиваше в очакване на следващата инжекция, която щеше нежно да го събуди и да му позволи да се прибере вкъщи с майка си.
Краката му бяха изпънати, а ръцете му почиваха встрани. Хюбърт Лам бе предупредил Робърта, че мускулите му скоро ще се вцепенят. Нямаше време за губене. Тя извади от чантата кърпичка, с която избърса сълзите си, и ножица, за да разпори затворническите дрехи. Можеше просто да разкопчае ризата му, но тя я разряза, като пускаше парчетата на пода. Докато сълзите се стичаха по бузите й, Робърта си тананикаше стара църковна песен: „Вземи ръката ми, скъпи Боже.“ Погали корема му, гладките гърди и раменете. Учуди се колко много е отслабнал в затвора. Ревностният атлет бе отстъпил място на сломения затворник. Донте бе умрял бавно в килията си.