— Може ли да поговорим? — попита Марта.
Пътуваха вече половин час и на небето се забелязваха оранжеви оттенъци.
— Не — отвърна Роби.
— Екзекутираха Донте преди дванайсет часа. За какво си мислиш?
— Ужасно съм изтощен, Марта. Мозъкът ми е напълно блокирал. Нямам никакви мисли.
— Какво ти мина през ума, когато видя тялото?
— Живеем в гаден свят, щом смятаме, че имаме право да убиваме други хора. Донте изглеждаше много добре. Красив млад мъж без видими наранявания или следи от борба. Беше приспан като старо куче от фанатици и идиоти, които са твърде глупави и мързеливи, за да осъзнаят какво вършат. Знаеш ли за какво си мисля в момента, Марта?
— Не.
— Ще ти кажа. Мисля си за Върмонт. Лятото там е прохладно. Няма влага и екзекуции. Цивилизовано място. Смятам да си купя къща до някое езеро. Ще се науча да рина снега през зимата. Ако продам всичко и закрия кантората, ще взема около милион. Ще се оттегля във Върмонт и ще напиша книга.
— За какво?
— Не знам.
— Не го вярвам, Роби. Никога няма да си тръгнеш оттук. Може да си вземеш почивка, за да си отдъхнеш от всичко, но съвсем скоро ще поемеш друг случай и отново ще откачиш. Ще работиш, докато не навършиш осемдесет. Накрая ще те изнесат на носилка от кантората.
— Едва ли ще доживея до толкова години. В момента съм на петдесет и две и се чувствам като старец.
— И на осемдесет ще водиш дела.
— Не съм сигурен.
— Аз съм. Знам къде ти е сърцето.
— Сърцето ми е разбито, Марта. Смятам да се откажа. Всеки аматьор би спасил Донте.
— И какво по-различно би направил този аматьор?
Роби разпери ръце и отвърна:
— Не сега, Марта. Моля те.
В колата зад тях Бойет наруши мълчанието.
— Кийт, ти наистина ли присъства на екзекуцията? — обърна се той на „ти“ към свещеника.
Кийт отпи от кафето и се замисли.
— Да. Нямах намерение да го правя. Случи се в последната секунда. Не желаех да гледам как го убиват.
— Иска ли ти се да не беше присъствал?
— Добър въпрос, Травис.
— Благодаря.
— От една страна, ми се иска да не бях видял екзекуцията. Особено на човек, който твърди, че е невинен.
— Донте е невинен. Или по-скоро беше.
— Исках да се помолим заедно с него, но той отказа. Не вярвал в Бог, въпреки че преди бил много религиозен. За един свещеник е изключително трудно да говори с човек, който очаква смъртта и отрича Господ или Рая. Много пъти съм седял до болничното легло и съм наблюдавал как мои енориаши си отиват. Винаги е успокояващо да знаеш, че душите им ще попаднат на красиво място след смъртта. При Донте не беше така.
— И при мен няма да бъде.
— От друга страна, станах свидетел на нещо, което трябва да бъде видяно от всички. Защо да крием онова, което правим?
— Значи би присъствал и на друга екзекуция?
— Не съм казал такова нещо, Травис.
Пасторът не знаеше отговора на този въпрос. Той все още се бореше със спомените от екзекуцията; не можеше да си представи, че ще преживее още една. Само часове по-рано, секунди преди най-накрая да заспи, образът на Донте, завързан с ремъци за леглото, бе изплувал в съзнанието му с най-малките подробности. Той си спомни как го бе наблюдавал, докато гърдите му бавно се повдигаха и отпускаха. Нагоре и пак надолу. Едва забележимо. После изведнъж спряха. Кийт бе видял как един човек поема последната си глътка въздух. Никога нямаше да забрави тази гледка.
Небето на изток просветляваше. Навлизаха в Оклахома.
— Едва ли ще посетя отново Тексас — каза Бойет.
Кийт не измисли подходящ отговор.
Хеликоптерът на губернатора се приземи в девет сутринта. Тъй като медиите отрано бяха разбрали за появата му и го очакваха с нетърпение, Гил Нютън обсъди подробно с Бари и Уейн детайлите около кацането. В крайна сметка решиха да използват паркинга до футболното игрище. Репортерите научиха новината и се втурнаха към гимназията в Слоун, за да отразят събитието. Журналистическата ложа беше сериозно повредена и все още пушеше. Пожарникарите продължаваха да разчистват мястото. Когато слезе от хеликоптера, Гил Нютън бе посрещнат от щатската полиция, няколко полковници от Националната гвардия и двама-трима уморени пожарникари. Той се здрависа сърдечно с тях, сякаш посрещаше морски пехотинци, завърнали се от война. Бари и Уейн огледаха набързо околността и организираха пресконференцията на място, откъдето се виждаше футболното игрище и изгорялата ложа. Губернаторът носеше дънки, каубойски ботуши и анорак — облекло, което му придаваше вид на трудов човек.