Загрижен, но изпълнен с ентусиазъм, той застана пред камерите и репортерите. Нютън заклейми насилието и безредиците, като обеща да пази жителите на Слоун. Информира присъстващите за повиканото подкрепление и ги увери, че е готов да мобилизира цялата Национална гвардия на щата, ако е необходимо. После заговори за тексаската справедливост. Разкритикува размириците, предизвикани от чернокожите, и призова лидерите им да усмирят хулиганите. Губернаторът не спомена нищо за неприятностите, създадени от белите жители на града. След поредица от гръмки фрази Нютън приключи и се оттегли от микрофоните, без да отговаря на въпроси. Темата за Бойет не бе повдигната.
В продължение на един час Губернаторът обикаляше Слоун в патрулна кола, като спираше да пие кафе с войници и полицаи. Срещна се с множество граждани и се отби в Първа баптистка църква, където с измъчено лице огледа останките от пожара. През цялото време камерите записваха, за да увековечат момента, а и заради бъдещите политически кампании.
След пет часа колите спряха пред един крайпътен магазин до Ниошо, щата Мисури. Намираха се на около трийсет километра от Джоплин. След кратка почивка за тоалетна и още кафе те продължиха на север. Кийт оглави колоната, следван плътно от останалите автомобили.
Травис беше видимо нервен. Тиковете зачестиха, а пръстите му потропваха по бастуна.
— Наближаваме отбивката — каза изведнъж той. — От лявата страна.
Движеха се по шосе 59 в окръг Нютън. Завиха наляво в подножието на един хълм, близо до някаква бензиностанция.
— Май е тук — заяви Травис, притеснен дали ги води на правилното място.
Намираха се на път с мостове над малки рекички, остри завои и стръмни хълмове. Повечето домове бяха фургони. От време на време се виждаше по някоя червена тухлена къща от петдесетте.
— Май е тук — повтори Травис.
— В тази местност ли си живял, Травис?
— Да.
Той кимна и разтри слепоочията си. Моля те, помисли си Кийт, само не припадай отново. Не и сега. Те спряха на кръстовището в центъра на мало селище.
— Продължи направо — заяви Травис.
Подминаха един мол със супермаркет, фризьорски салон и видеотека. Паркингът беше покрит с чакъл.
— Май сме на прав път — каза Травис.
Кийт се измъчваше от много въпроси, но предпочете да замълчи. Никол беше ли жива, когато двамата дойдохте тук? Или я уби преди това? За какво си мислеше, Травис, докато пътуваше с бедното момиче, травмирано от ужасните преживявания?
Изведнъж завиха наляво по тесен павиран път. След километър и половина стигнаха до друго селище.
— Старият Дюийз държеше магазин тук — заяви Травис. — Сигурно го няма вече. Той наближаваше деветдесет, когато бях дете.
Кийт спря пред знака „Стоп“ до местния супермаркет.
— Веднъж ограбих магазина му — продължи Травис. — Бях на десет. Пропълзях през прозореца. Мразех гадното копеле. Карай направо.
Кийт го послуша.
— Когато за последно минах от тук, пътят беше покрит с чакъл — каза Бойет, сякаш си спомняше приятен миг от детството.
— Кога беше това? — попита Кийт.
— Не знам, отче. Дойдох да навестя Никол.
Какъв психопат, помисли си Кийт. Завоите станаха ужасно остри и на Кийт му се стори, че се въртят в кръг. Двата микробуса и пикапът ги следваха неотлъчно.
— Оглеждай се за поточе с дървен мост — каза Бойет. — Ето го. — На стотина метра от моста Бойет добави: — Намали скоростта.
— Движим се едва с двайсет километра в час, Травис.
Травис се обърна наляво, където имаше гъсти храсти.
— Някъде тук има чакълест път — заяви той. — Карай по-бавно.
Колите пъплеха плътно една зад друга.
В микробуса Роби възкликна:
— Хайде, Травис, копеле болно. Не ни превръщай в лъжци.
Кийт зави по усоен път, покрай който се редяха дъбове и брястове. Беше тясно и мрачно като в тунел.
— Почти стигнахме — каза доволно Бойет. — Трябва да следваме поточето. Вдясно има къмпинг. Поне преди имаше.