Изминаха около два километра навътре, като от време на време виждаха поточето. Нямаше други коли, нито знак за човешко присъствие в околността. Къмпингът представляваше открито пространство с място за няколко палатки и коли. Като че ли беше напълно изоставен. Растителността стигаше до коленете. Отстрани се виждаха две съборени дървени маси.
— Идвахме тук, когато бях дете — каза Бойет.
Кийт почти изпита съжаление към него. Бойет се опитваше да си спомни нещо приятно от кошмарното си детство.
— Нека спрем — обяви Бойет. — Ще ви обясня всичко.
Четирите автомобила паркираха и всички се събраха пред колата на Кийт. Бойет използва бастуна си като показалка и заяви:
— През този хълм минава пътека. Не можете да я видите отдолу, но със сигурност е някъде там. Само пикапът може да се качи по нея. Останалите коли трябва да останат при къмпинга.
— Какво е разстоянието? — попита Роби.
— Не знам със сигурност. Към петстотин метра.
— И какво ще открием, когато стигнем там, Бойет? — попита Роби.
Бойет се облегна на бастуна и сведе очи.
— Гроба, мистър Флак. Ще намерим Никол.
— Разкажи ни за гроба — подкани го Роби.
— Сложих тялото в голям метален сандък за инструменти. Взех го от строителния обект, на който работех тогава. Капакът му се намира на половин метър под земята. Оттогава минаха девет години и районът е обрасъл с растителност. Трудно ще открием мястото, но мисля, че знам къде е. Спомням си всичко съвсем ясно.
Те обсъдиха вариантите и решиха, че Карлос, Марта Хандлър, Брайън и Бък, както и един от охранителите, ще останат при къмпинга. Другите щяха да тръгнат по пътеката с пикапа на Фред.
— Още нещо — каза Бойет. — Преди години местността се наричаше Планината на Руп. Беше собственост на семейство Руп, много сурови хора. Мразеха натрапниците и често гонеха туристите. Затова избрах мястото. Знаех, че е доста безлюдно. — Бойет замлъкна, намръщи се и разтри главата си. — Както и да е. Семейството беше голямо и сигурно още притежава имота. Ако попаднем на тях, ще си навлечем неприятности.
— Къде живеят? — попита притеснено Роби.
Бойет размаха бастуна си в другата посока.
— Далеч оттук. Едва ли ще ни чуят или видят.
— Да тръгваме — подкани го Роби.
Седмицата бе започнала съвсем нормално за Кийт с рутинните срещи в понеделник сутрин. Сега обаче той седеше на задната седалка на пикап, който се тресеше по неравния път. Планината на Руп всъщност представляваше среден по големина хълм, обрасъл с гъсти храсти, бръшлян и дървета. Кийт бе изправен пред реалната опасност от въоръжен конфликт със сърдитите собственици на земята. Намираше се в крайната фаза на своето пътуване, която трябваше да изясни дали Травис Бойет казва истината. Ако не откриеха Никол, Травис би изглеждал като обикновен мошеник, а Кийт — като пълен глупак. Освен това всички щяха да разберат, че щатът Тексас е екзекутирал този, когото трябва.
Намереха ли трупа, Кийт не знаеше какво ще се случи по-нататък. Вече не смееше да прави каквито и да е предположения, но определено се надяваше да се прибере у дома още същата вечер. Не му се мислеше какви ще бъдат реакциите в Тексас, но и бездруго нямаше да се върне там. Възнамеряваше да следи развоя на събитията по телевизията от сигурно разстояние. Беше убеден, че ги очаква истинска сензация, в случай че трупът наистина се появеше.
Бойет седеше на предната седалка и разтриваше главата си, като непрекъснато се оглеждаше. Изведнъж посочи вдясно — не се съмняваше, че гробът е от тази страна на пътеката — и заяви:
— Мястото ми се струва познато.
Наоколо имаше само храсти и ниски дървета. Те спряха, слязоха и извадиха два метални детектора. В продължение на петнайсет минути обхождаха цялата местност в търсене на следи. Очакваха всеки момент детекторите да издадат някакъв звук. Бойет куцукаше и си проправяше път с бастуна. Кийт го следваше, а останалите ги наблюдаваха отстрани.
— Оглеждай се за стара гума от камион — повтаряше Бойет.
Но двамата не откриха нищо, а детекторите мълчаха. Те се качиха обратно в пикапа и потеглиха бавно нагоре по стръмния терен, който не бе използван от десетилетия. Провал номер едно.
Изведнъж пътеката изчезна и Фред Прайър трябваше да продължи през буйната растителност. Листата и клоните на храстите драскаха стъклата и пътниците в откритата част на пикапа се навеждаха, за да избегнат ударите. Тъкмо когато Фред обмисляше да се върне, следата се появи отново и Бойет заяви: