— Давай напред.
Пътеката се раздели на две. Фред спря, а Бойет огледа внимателно местността и поклати глава. Няма представа къде сме, каза си Фред. Роби, който седеше отзад, погледна недоверчиво Кийт.
— Надясно — заяви Бойет.
Фред се подчини. Гората ставаше все по-непроходима. Дърветата бяха по-млади и плътно разположени едно до друго. Подобно на ловджийско куче, Бойет вдигна ръка и посочи някакво място. Фред Прайър изключи двигателя. Пътниците слязоха от пикапа и започнаха да търсят стара гума или друга следа. Напрежението нарасна, когато металният детектор изпищя заради забравена бирена кутийка. Над главите им прелетя малък самолет и всички застинаха от страх, че някой ги наблюдава.
— Бойет, помниш ли дали гробът се намира в гората или на открито място? — попита Роби.
Разумен въпрос.
— Мисля, че беше на открито, но за девет години са пораснали много дървета — отвърна Бойет.
— Страхотно — промърмори Роби и продължи да обикаля наоколо. Адвокатът мачкаше с крака бурените, като не отделяше очи от земята, сякаш всеки момент очакваше да попадне на следа.
След половин час Бойет обяви:
— Не е тук. Да продължаваме.
Провал номер две.
Кийт се сви на задната седалка и погледна Роби. И двамата бяха разочаровани, но никой от тях не продума. Не знаеха какво да кажат в този момент. Измъчваха ги хиляди съмнения.
След един завой пътеката се изправи отново и Бойет посочи друго място.
— Тук е — каза той и отвори вратата, преди Фред да успее да изключи двигателя.
Бойет тръгна през буйната растителност, която стигаше до кръста му, и останалите го последваха. Кийт направи няколко крачки, спъна се в нещо и падна тежко на земята. Докато се изправяше и чистеше дрехите си от листа и насекоми, пасторът видя какво се е изпречило на пътя му. Под гъстите бурени се криеха останките от стара гума.
— Намерих я — викна възбудено Кийт и другите спряха на място.
Бойет стоеше на около метър от него.
— Донесете металните детектори — каза той.
Фред Прайър обходи терена с единия от тях. Изведнъж се чу остър звук. Очевидно детекторът бе попаднал на метален предмет. Арън Рей извади две лопати.
Наоколо имаше камъни, но почвата беше мека и влажна. След десет минути безспирно копане лопатата на Фред Прайър се удари в нещо твърдо.
— Нека спрем за малко — предложи Роби.
Арън и Фред определено се нуждаеха от почивка.
— Добре, Бойет — добави адвокатът. — Опиши ни какво точно ще открием.
Тикът отново се появи. Бойет се замисли и отвърна:
— Метален сандък, използван за хидравлични инструменти. Ужасно е тежък. За малко не си строших гръбнака, докато го влачех до тук. Оранжев е на цвят, а отпред е изписано името на фирмата. „Макгуайър и синове“, Форт Смит, Арканзас. Отваря се отгоре.
— Какво има вътре?
— Вече само кости. Минаха девет години. — Бойет говореше самоуверено, сякаш имаше богат опит в заравянето на трупове. — Сгънах дрехите й и ги сложих до главата. Около врата й виси колан. Сигурно още е в добро състояние. — Той се задави. Очевидно страдаше. Замлъкна, а другите се спогледаха. После се изкашля и допълни: — В дрехите скрих шофьорската книжка на Никол и кредитната й карта. Не исках да ме хванат заради тях.
— Опиши колана — заяви Роби.
Охранителят подаде на адвоката видеокамера.
— Черен, широк пет сантиметра, с кръгла сребриста тока. С него я удуших.
Мъжете продължаваха да копаят, а Роби заснемаше всичко с камерата.
— Дълъг е около метър и половина — уточни Бойет и посочи към гроба, където вече се виждаше сандъкът.
Всяко движение на лопатата разкриваше все повече. Той наистина беше оранжев. Съвсем скоро се показа и надписът. „Макгуайър и синове“, Форт Смит, Арканзас.
— Достатъчно — заяви Роби. Арън Рей и Фред Прайър спряха да копаят. Дишаха тежко. — Няма да я вадим.
Сандъкът представляваше истинско предизвикателство. На капака имаше ключалка с механичен код от най-евтиния тип, продаван във всяка железария. Фред не разполагаше с подходящите инструменти, за да я разбие, но това едва ли щеше да му попречи. След като бяха стигнали дотук, нямаше да се предадат толкова лесно. Шестимата мъже се скупчиха около гроба и огледаха оранжевия сандък.