— Е, Травис, какъв е кодът? — попита Роби.
Травис се усмихна така, сякаш най-накрая щеше да докаже правотата си. Клекна до гроба, докосна внимателно сандъка, все едно беше олтар, и почисти ключалката от пръстта. Раздвижи шайбата няколко пъти и бавно я завъртя надясно до цифрата 17. После наляво до 50, отново надясно до 4 и накрая пак наляво до 55. Поколеба се за миг, наведе се напред и дръпна рязко ключалката, която се отвори с леко щракване.
Роби снимаше отблизо. Кийт се усмихна въпреки обстоятелствата.
— Не го отваряй! — каза Роби.
Прайър изтича до пикапа и се върна с пакет, от който извади и раздаде гумени ръкавици и маски. Когато бяха готови, Роби му връчи камерата и го помоли той да заснеме всичко. После нареди на Арън да отвори капака на сандъка. Той изпълни заповедта. Вътре нямаше труп, а само кости, вероятно останките от тялото на Никол. Ръцете й бяха сключени под ребрата, а краката й свити така, че стъпалата бяха близо до коленете. Очевидно Бойет бе сгънал трупа, за да го побере в сандъка. Черепът изглеждаше непокътнат, но на челюстта липсваше един кътник. Никол бе имала красиви зъби — знаеха го от снимките. Около черепа се спускаха кичури дълга руса коса. Между главата и рамото се открояваше черен кожен колан. В горния ъгъл на сандъка имаше дрехи.
Кийт притвори клепачи и се помоли. Роби стисна очи и прокле света.
Бойет отстъпи назад, седна на гумата в тревата и започна да разтрива слепоочията си.
Докато Фред снимаше, Роби помоли Арън да вдигне внимателно дрехите. На места те бяха прогнили и осеяни с петна. Върху блузата на синьо-жълти шарки се виждаше огромна дупка, направена от насекоми или разлагаща се плът. Късата бяла пола беше изцапана. Никол бе носила кафяви сандали и тъмносиньо бельо. Сред облеклото имаше шофьорска книжка и кредитна карта. След като ги извади, Арън подреди внимателно вещите до гроба.
Бойет се върна при пикапа и седна на предната седалка. Не спираше да разтрива слепоочията си. В следващите десет минути Роби разпредели задачите и изготви план за действие. Мъжете заснеха подробно всичко, но не докоснаха нищо. Намираха се на местопрестъплението. Оттук нататък местните власти щяха да поемат случая.
Арън и охранителят останаха при гроба, а другите се спуснаха обратно по хълма.
31
В 10:00 ч. паркингът пред погребално бюро „Лам и син“ беше пълен и колите започнаха да спират от двете страни на улицата. Опечалените, облечени в най-официалните си дрехи, се наредиха на опашка, която започваше от входа, минаваше през малката морава, продължаваше по улицата и стигаше чак до ъгъла. Хората бяха тъжни и ядосани, уморени и разтревожени от случващото се в тихото им градче. Сирените, фойерверките, изстрелите и виковете по улиците бяха стихнали малко преди изгрев слънце, като позволиха на жителите да си отпочинат. Никой обаче не очакваше ситуацията да се нормализира в следващите дни.
Присъстващите бяха видели по телевизията мрачното лице на Травис Бойет, направил зловещото признание. Знаеха, че той казва истината, защото винаги бяха вярвали в невинността на Донте. Историята далеч не бе приключила и ако Бойет наистина бе убил Никол, някой трябваше да плати висока цена.
В полицията работеха осем чернокожи служители, които предложиха доброволно помощта си. Въпреки че не бяха спали от часове, те искаха да покажат уважението си към Донте и семейството му. След като затвориха улицата пред погребалното бюро, полицаите отклониха движението и изгониха репортерите. Журналистите се бяха събрали зад загражденията на една пряка оттам.
Хюбърт Лам отключи предната врата, поздрави първата вълна посетители и ги помоли да се запишат в регистъра. Хората започнаха да влизат бавно в сградата. Донте щеше да бъде погребан след седмица и те имаха достатъчно време, за да се сбогуват.
Той бе изложен в приемната. Ковчегът беше отворен и украсен с цветя. Пред него се виждаше портрет на Донте от последната година в гимназията — красиво осемнайсетгодишно момче със синя шапка. Снимката бе направена месец преди да го арестуват. Донте се усмихваше, все още в очакване на дълга футболна кариера. Очите му излъчваха вяра и амбиция.
Вече цял час Робърта и децата стояха до ковчега. Те докосваха Донте, плачеха и се опитваха да запазят самообладание пред гостите.
Когато се върна при къмпинга, Роби описа сцената на Карлос и останалите. Брайън Дей искаше незабавно да отиде при гроба и да заснеме всичко преди появата на полицията, но Роби не беше склонен на такова нещо. Двамата започнаха да спорят, макар и да бе ясно, че адвокатът има последната дума. Фред Прайър се мъчеше да се свърже с шерифа на окръг Нютън. Марта Хандлър разговаряше с Арън и си водеше бележки. Изведнъж се разнесе пронизителен писък. Бойет падна на земята и се затресе ожесточено. Кийт коленичи до него, а другите се скупчиха безпомощно наоколо и се спогледаха неразбиращо. След минута припадъкът утихна и Бойет се успокои. Хвана се за главата и изрева от болка. После застина на място и тялото му се вцепени. Кийт изчака малко, докосна го по рамото и попита: