— Травис, чуваш ли ме?
Никакъв отговор. Кийт се изправи и каза:
— Обикновено изпада в безсъзнание за няколко минути.
— Тогава да го отървем от мъките — предложи Роби. — Нужен е само един бърз изстрел в главата. Недалеч оттук има гроб, който скоро ще се изпразни.
— Стига, Роби — каза Кийт.
Останалите харесаха идеята на Роби. Те се оттеглиха и се захванаха с други задачи. Изминаха пет минути. Бойет продължаваше да лежи неподвижно. Кийт се наведе над него и провери пулса му. Беше равномерен, но слаб. След известно време Кийт заяви:
— Роби, положението е сериозно. Още е в безсъзнание.
— Не съм мозъчен хирург, Кийт. Какво очакваш да направя?
— Нуждае се от помощ.
— По-скоро от погребение, Кийт. Защо не го заведеш обратно в Канзас и не го заровиш там?
Пасторът се приближи до Роби.
— Малко си груб, не мислиш ли?
— Съжалявам, Кийт. Ако не си забелязал, в момента се случват доста неща. Здравословното състояние на Бойет не ме интересува особено.
— Не можем да го оставим да умре.
— Защо не? И бездруго е с единия крак в гроба.
Бойет изръмжа и се разтресе силно, след което отново застина на място.
Кийт преглътна тежко и заяви:
— Трябва да го заведем на лекар.
— Страхотно. Закарай го в болница.
Минутите минаваха, а състоянието на Бойет не се подобряваше. Останалите не се интересуваха от него и Кийт се замисли дали да не си тръгне сам. Той обаче не можеше да изостави умиращ човек. Двамата охранители му помогнаха да го пренесе до колата си. Фред Прайър се приближи с думите:
— Най-накрая успях да се свържа с шерифа. Убедих го, че не сме някакви мошеници и че сме намерили труп на негова територия. Обеща да дойде.
Когато Кийт понечи да отвори вратата на колата, Роби застана до него.
— Обади ми се, щом стигнеш в болницата — каза той. — Наблюдавай внимателно Бойет. Местните власти ще искат да говорят с него. В момента не тече актуално разследване, но ситуацията може бързо да се промени. Особено ако признае, че е убил момичето в този щат.
— Пулсът му едва се усеща — каза един от охранителите, който седеше отзад при Бойет.
— Не смятам да бъда негов пазач, Роби — заяви Кийт. — Всичко свърши. Тръгвам си. Ще го оставя в най-близката болница, Бог знае къде. После заминавам за Канзас.
— Имаш телефоните ни. Просто ни дръж в течение. Веднага щом види гроба, шерифът ще прати своите хора при Бойет.
Те си подадоха ръце. Не бяха сигурни дали ще се срещнат отново. Смъртта на Донте ги бе свързала по странен начин и двамата имаха чувството, че се познават от години.
След като колата на Кийт изчезна в гората, Роби погледна часовника си. Бяха изминали шест часа, откакто тръгнаха от Слоун. Ако Травис Бойет не се беше забавил, Донте Дръм щеше да е жив и на път да бъде оправдан. Адвокатът се изплю на земята и безмълвно пожела на Бойет бавна и мъчителна смърт.
Цялото пътуване продължи четирийсет и пет минути, като пасторът трябваше да спира многократно да пита за посоката. Бойет не помръдваше и не издаваше звук. Приличаше на мъртъв. Когато влезе в спешното отделение, Кийт разказа на един лекар за тумора на Бойет, но не спомена повече подробности. Лекарят се зачуди как свещеникът от Канзас се е озовал в Джоплин в компанията на тежкоболен човек, който не беше нито негов близък, нито член на енорията му. Кийт го увери, че историята е дълга, и обеща да му я разкаже по-късно. И двамата знаеха, че това няма да се случи. Санитарите сложиха Бойет на едно легло с колелца, оставиха бастуна отгоре и го отведоха за преглед. Кийт видя как Бойет мина през вратите в дъното на коридора и зае място в чакалнята. Обади се на Дейна, за да я информира за случилото се. Жена му се отнасяше все по-скептично към всичко, което Кийт и съобщаваше, и сякаш остана безразлична към поредните новини. Добре, Кийт. Разбира се, Кийт. Моля те, върни се у дома, Кийт.