Когато приключи разговора с ревизора, Кийт излезе в приемната и седна срещу жена си. Дейна подреждаше отпечатаните материали и ги преглеждаше мимоходом.
— Прочете ли това? — попита тя, размахвайки сноп листове.
— Кое точно? Тук има стотици страници.
— Слушай — каза тя и зачете: — „Тялото на Никол Ярбър така и не бе открито, но макар че според някои законодателства това би могло да осуети екзекуцията, в Тексас то изобщо не спира хода на събитията. Всъщност Тексас е сред няколкото щата с добре развито прецедентно право, разрешаващо обвинение в убийство дори когато липсват убедителни доказателства, че е имало престъпление. Невинаги се изисква наличието на труп.“
— Не, не съм стигнал дотам — каза той.
— Можеш ли да повярваш?
— Вече не знам в какво да вярвам.
Телефонът иззвъня. Дейна грабна слушалката и рязко уведоми човека отсреща, че свещеникът е зает. Когато затвори, тя каза:
— Добре, пасторе. Какъв е планът?
— Няма план. Следващата стъпка — единствената, която ми хрумва в момента — е пак да си поговоря с Травис Бойет. Ако потвърди, че знае къде се намира или се е намирало тялото, тогава ще го притисна да си признае убийството.
— А ако признае? Тогава какво?
— Нямам представа.
4
Детективът следи Джоуи Гембъл три дни, преди да се свърже с него. Гембъл не се криеше и можеше да бъде намерен лесно. Беше заместник-управител на гигантски склад за авточасти с намалени цени в хюстънското предградие Мишън Бенд — третото му работно място от четири години насам. Вече имаше един развод и навярно вървеше към друг. С втората му съпруга не живееха заедно и се бяха оттеглили на неутрални позиции, където чакаха адвокатите. Нямаха кой знае за какво да се карат, поне що се отнасяше до имуществото. Имаха едно дете — момченце с аутизъм, за което всъщност никой от двамата не искаше да се грижи. Но все пак се караха.
Досието на Гембъл беше старо като самия случай и детективът го знаеше наизуст. След гимназията играл една година футбол в някакъв треторазреден колеж, после отпаднал. Няколко години се мотал из Слоун, като сменял работа след работа и прекарвал по-голямата част от свободното си време в спортния клуб, където гълтал стероиди и усърдно се превръщал в грамада от мускули. Хвалел се, че ще става професионален културист, но накрая му омръзнало. Оженил се за местно момиче, развел се, преместил се в Далас, после отпрашил към Хюстън. Според гимназиалния годишник за випуск 99 възнамерявал да се заеме с животновъдство, ако не му потръгнело с футбола.
Не му бе потръгнало нито в едното, нито в другото и когато детективът предприе своя ход, Джоуи държеше някакъв списък и гледаше навъсено изложените автомобилни чистачки. Дългата пътека между рафтовете пустееше. Беше почти обяд, понеделник, и на практика в склада нямаше жива душа.
— Ти ли си Джоуи? — попита детективът със сдържана усмивка под гъстите мустаци.
Джоуи сведе очи към пластмасовата табелка с името върху джоба на ризата си.
— Аз съм. — Той се помъчи да отвърне на усмивката. Все пак работеше в търговията, а клиентът винаги трябваше да бъде посрещан любезно. Този човек обаче не приличаше на клиент.
— Казвам се Фред Прайър. — Дясната му ръка се стрелна напред като за боксьорски удар в корема. — Детектив съм.
Джоуи сграбчи ръката му едва ли не за да се предпази и двамата усърдно се здрависаха.
— Приятно ми е.
— И на мен — отвърна Джоуи, включвайки вътрешния си радар на пълна мощност.
Мистър Прайър беше на около петдесет години, с масивен гръден кош, загрубяло кръгло лице и прошарена коса, която се нуждаеше от всекидневни грижи. Облечен бе с обикновен тъмносин блейзър, поизопнати в кръста кафяви полиестерни панталони и, разбира се, чифт отлично излъскани островърхи ботуши.
— От кои детективи си? — попита Джоуи.