— Не.
— Карлос?
— Разбира се. Ще изпия една бира.
— Арън?
— Не мога, шефе. Шофирам.
— Просто се шегувам.
Роби извади две бири от малкия хладилник и подаде едната на Карлос. Адвокатът отпи голяма глътка и отново затвори очи.
— За какво си мислиш? — попита Марта.
— За Бойет. За Травис Бойет. Бяхме толкова близо. Ако ни бе спечелил само двайсет и четири часа, можехме да спасим Донте. Сега е твърде късно.
— Какво ще стане с Бойет?
— Ще го обвинят в убийство. Тук, в Мисури. Ако живее достатъчно дълго, ще го осъдят.
— В Тексас ли?
— Разбира се, че не. Властите там никога няма да си признаят, че са екзекутирали невинен човек. Кофи, Кърбър, Вивиан Грейл, заседателите, апелативните съдии, губернаторът — всички, отговорни за тази пародия — ще отричат докрай грешката си. Ще започнат да ни сочат с пръст и няма да поемат отговорност. Предполагам, че просто ще се покрият, докато бурята утихне.
— Наистина ли могат да го направят?
Още една глътка от бирата. Роби се усмихна и облиза устни.
— Досега никой държавен служител не е бил преследван заради несправедлива присъда. Кърбър трябва да влезе в затвора. Същото важи за Кофи. Те са пряко отговорни за осъждането на Донте, но Кофи контролира голямото жури. Прокурорът е начело на системата. Почти невероятно е да ги изправят пред съд, освен ако не убедя Министерството на правосъдието да се заеме със случая. Определено ще опитам. Освен това можем да заведем граждански дела.
— Смяташ да подадеш иск?
— О, да. Не един. Ще съдя всички. Нямам търпение.
— Мислех, че ще се преместиш във Върмонт.
— Засега отлагам този план. Очаква ме много недовършена работа.
Съветът на гимназията в Слоун се събра по спешност в два часа в петъчния следобед. Единствената точка от дневния ред беше предстоящият футболен мач. Отборът от Лонгвю трябваше да пристигне в пет, а срещата започваше в седем и половина. Учителите и треньорите в Лонгвю с основание се тревожеха за сигурността на играчите и феновете. Медиите наричаха безредиците в Слоун „расов бунт“ — неточно, но доста сензационно наименование.
Полицията и гимназията в Слоун постоянно получаваха телефонни заплахи. Ако мачът се проведеше според първоначалния план, се очакваха безредици. Шефът на полицията Джо Радфорд помоли съвета да отмени или поне да отложи мача. На него трябваше да присъстват около пет хиляди бели фенове — идеална мишена за онези, които търсеха неприятности. Не по-малко тревожна бе мисълта, че много от къщите в града ще останат празни по време на футболната среща. Треньорът също предпочиташе да не пуска играчите си. Те бяха твърде притеснени, а най-добрите от тях — двайсет и осем чернокожи младежи — решиха да бойкотират мача. Звездата на отбора Трей Глоувър все още беше в ареста. С шест победи и две загуби имаха шанс да се класират за щатските плейофи. Треньорът знаеше, че няма да победи само с белите си играчи. Евентуалният отказ обаче щеше да им донесе служебна загуба — факт, който смущаваше всички в стаята.
Директорът на гимназията разказа за изгорялата журналистическа ложа, напрежението през последните дни, отменените часове и телефонните заплахи. Изглеждаше уморен и неспокоен, като умоляваше горещо съвета да отмени мача.
На срещата присъстваше един навъсен служител от Националната гвардия, който заяви, че може да постави охрана около стадиона, така че мачът да се проведе без инциденти. Но той също изтъкна рисковете от безредици в останалите части на града по време на срещата. Когато го принудиха да даде еднозначно мнение, мъжът призна, че е най-добре да отложат мача.
Членовете на училищния съвет се измъчваха от предстоящото решение. Обикновено се занимаваха с бюджетите, учебните планове и дисциплината. Никога досега не се бяха изправяли пред толкова голям проблем. Избираха ги на всеки четири години и не биваше да си спечелват врагове. Ако вземеха решението да отменят мача и отборът на Слоун запишеше служебна загуба, хората щяха да си помислят, че удовлетворяват капризите на протестиращите. Ако гласуваха в негова полза и се стигнеше до тежък инцидент, опонентите им щяха да хвърлят вината върху тях.
Някой предложи компромисен вариант, който бързо бе приет от всички. След поредица от телефонни обаждания планът стана реалност. Мачът нямаше да се проведе в Слоун същата вечер. Щеше да се играе на другия ден, на тайно място близо до града. От Лонгвю се съгласиха. Треньорът им знаеше за бойкота на противниците и се подготвяше за триумф. Местоположението на неутралния терен трябваше да бъде разкрито два часа преди началото на срещата. Отборите щяха да пътуват около час и да играят без публика. Така никой нямаше да пострада. Компромисът се хареса на всички освен на треньора. Все пак той стисна зъби и предсказа победа за Слоун. Какво друго му оставаше?