Още от сутринта старата железопътна гара се превърна в магнит за репортерите. Там те бяха видели за последно Бойет, а сега искаха на всяка цена да разговарят с него. Кабелните телевизии непрекъснато излъчваха зловещото признание, но миналото на Бойет бе излязло наяве. Дългото му криминално досие поставяше под сериозно съмнение истинността на изказванията му. Експерти от всякакви области се появяваха в ефир, за да коментират профила на престъпника и мотивите за убийството. Някакъв бърборко го нарече лъжец. Той заяви, че „такива отрепки“ търсят единствено своите петнайсет минути слава и обичат да измъчват семействата на жертвите. Един бивш прокурор от Тексас се изказа в защита на процеса срещу Дръм и убеди зрителите, че системата функционира безупречно. Очевидно Бойет беше поредната откачалка.
Постепенно историята загуби първоначалното си въздействие. Бойет бе изчезнал и не можеше да даде повече подробности, нито пък да се защити. Нямаше следа и от Роби Флак. Репортерите не виждаха колата му пред кантората и се чудеха къде е отишъл.
Сами Томас, Бони и Фанта се опитваха да работят, независимо от обсадата. Не им се удаваше особено добре. Телефоните не спираха да звънят, а от време на време по-нахалните репортери успяваха да стигнат до входната врата, преди да бъдат върнати от охранителите. Постепенно всички осъзнаха, че Бойет и Роби не са там.
Разочарованите журналисти напуснаха кантората и тръгнаха из Слоун в търсене на някой пожар или побой. За да представят по-пълна картина на събитията, те интервюираха полицаите по улиците и снимаха изгорелите сгради и църкви. Разговаряха с разгневените чернокожи младежи пред заведенията и навираха микрофоните си в пикапите, за да получат безценни коментари от белите жители на града. След като се отегчиха, те се върнаха при кантората и зачакаха Бойет. Къде, по дяволите, беше изчезнал?
В късния следобед пред Уошингтън Парк започна да се събира тълпа. Новината за протеста се разпространи бързо и репортерите потеглиха натам. Присъствието им привлече още повече чернокожи демонстранти. Скоро околността се разтресе от рап музика и фойерверки. Беше петък вечер — началото на уикенда. Време за отпускане на събраното напрежение.
Ситуацията се нажежаваше.
Около четирийсет часа след като бе напуснал своя дом с нежелания си придружител, Кийт се завърна сам. Изключи двигателя и остана за малко в колата, за да събере мислите си. Дейна го посрещна на вратата на кухнята, прегърна го и го целуна.
— Изглеждаш много уморен — каза тя.
— Добре съм — отвърна Кийт. — Просто трябва да поспя. Къде са момчетата?
Децата седяха на масата и вечеряха. Когато видяха баща си, скочиха да го посрещнат. Клей, по-големият от двамата, носеше футболния си екип, готов за предстоящия мач. След дълги прегръдки семейството седна на масата, за да приключи с вечерята.
Кийт си взе душ и се преоблече в спалнята. Дейна седеше на леглото и го наблюдаваше.
— Никой тук не е споменал твоето име. Обсъдих положението с Матю. Непрекъснато гледаме телевизия и следим новините в интернет. Никъде не се говори за теб. Има хиляди снимки, но ти не фигурираш на тях. От църквата си мислят, че са те повикали по спешен случай. Не подозират нищо. Може и да извадим късмет.
— Какво се случва в Слоун?
— Нищо особено. Отложили са футболния мач тази вечер. Съобщиха го с толкова сериозен тон, сякаш е станала тежка самолетна катастрофа.
— Някакви новини от Мисури?
— Не.
— Скоро всички ще разберат. Не мога да си представя реакциите, щом хората научат за Никол Ярбър. Градът ще експлодира.
— Кога ще съобщят за трупа?
— Не знам. Плановете на Роби не са ми известни.
— Роби? Говориш за него, все едно сте стари приятели.
— Така е. Запознахме се вчера, но изминахме дълъг път заедно.
— Гордея се с теб, Кийт. Действа необмислено, но постъпката ти беше изключително смела.