— Законът не е съвсем еднозначен. Не съществува изрична забрана против подпомагането на осъден престъпник, нарушил условията на освобождаването си. Но все пак е наказуемо. Третира се като възпрепятстване на правосъдието — категория, в която попадат доста прояви, трудни за класифициране. Ти си закарал Бойет извън щата, който има юрисдикция над неговия случай, и то с пълното съзнание, че се извършва нарушение. В този смисъл си престъпил закона.
— Много ли съм загазил?
Матю сви рамене, намръщи се и разбърка кафето си.
— Според Наказателния кодекс това е престъпление, но не е толкова сериозно. А и ние обикновено не се впечатляваме от подобни нарушения на закона.
— „Ние“? — попита Дейна.
— Обвинителите. Окръжният прокурор има юрисдикция над тези случаи. Аз работя в градския съд.
— Престъпление ли е? — каза Кийт.
— Да. Но твоето пътуване до Тексас остана незабелязано тук, в Топика. Успял си да останеш встрани от камерите, а вестниците не писаха за теб.
— Но ти знаеш всичко, Матю — намеси се Дейна.
— Така е. Технически погледнато, трябва да предам Кийт на полицията. Но не виждам никакъв смисъл. Ние можем да се занимаваме само с определен брой престъпления и затова сме принудени да избираме най-сериозните от тях. Едва ли прокурорът би искал да поеме толкова дребен случай.
— Но Бойет вече е известен — каза Дейна. — Рано или късно местните репортери ще надушат историята. Бойет е нарушил условията на предсрочното си освобождаване и е заминал за Тексас. Лицето му не слиза от екраните през последните три дни.
— Съгласен съм, но кой би свързал Кийт с Бойет?
— Няколко души в Тексас — отвърна Кийт.
— Да, но те едва ли се интересуват какво става тук. А и повечето са на наша страна, нали?
— Да.
— Кой друг може да направи връзката? Някой видял ли те е с Бойет?
— Мъжът от Анкър Хаус? — попита Дейна.
— Не е изключено — отговори Кийт. — Ходих там два-три пъти, за да търся Бойет. Разписах се в регистъра. Служителят в приемната се казваше Руди. Той знае името ми.
— Но нали не е видял как напускаш града с Бойет в сряда вечерта?
— Никой не ни видя. Потеглихме след полунощ.
Матю сви рамене. Изглеждаше доволен. Тримата отпиха от кафето, а Кийт заяви:
— Все едно кой ще направи връзката, нали аз знам истината, Матю. Когато тръгнах с Бойет, съзнавах добре, че нарушавам закона. Ти ме предупреди достатъчно ясно. Тогава прецених, че това е най-доброто решение. Няма да съжалявам само ако полицията открие Бойет, преди той да нарани друг човек. Ако не го намерят и някой пострада, ще се разкайвам горчиво. Не искам да живея с мисълта, че съм престъпил закона. Възнамерявам да кажа истината.
Дейна и Кийт погледнаха към Матю.
— Така и предположих — рече той.
— Не смятам да бягам от случилото се — продължи Кийт. — Няма да живея със страха, че на вратата всеки момент ще почука полицай. Нека приключим с нещата веднъж завинаги.
Матю поклати глава.
— Добре, но се нуждаеш от адвокат.
— Ти би ли поел случая? — попита Дейна.
— Имах предвид адвокат по наказателно право. Аз работя за другата страна и, честно казано, мога да ви помогна повече от там.
— Съществува ли риск да влезе в затвора? — поинтересува се Дейна.
— Бъди искрен — добави Кийт и се усмихна.
Съпругата му не се усмихваше. Очите й се насълзиха.
Матю сплете пръсти на тила си и подпря лакти на масата.
— Ето как изглежда най-лошият сценарий. Не правя прогнози, просто ви подготвям. Признаеш ли, че си закарал Бойет в Тексас, ще се сблъскаш с огромен медиен интерес. Ако междувременно той изнасили още някоя жена, ще настъпи истински ад. Окръжният прокурор вероятно ще се отнесе доста грубо с теб, но няма да отидеш в затвора. Може да се наложи да се признаеш за виновен. Ще излезеш под гаранция и ще платиш малка глоба. Но едва ли ще се стигне дотам.
— Трябва да се изправя пред съда и да се призная за виновен?
— Обикновено така става.
Кийт хвана ръката на Дейна. След дълго мълчание тя попита:
— Какво предлагаш, Матю?
— Свържете се с адвокат. Молете се Бойет да умре или да не успее да хване поредната си жертва.
В дванайсет на обяд футболният отбор на гимназията в Слоун, състоящ се от четирийсет и едно бели момчета, се събра пред малко начално училище в края на града. Качиха се в наетия автобус и потеглиха. Екипировката им бе натоварена в специален микробус. След час отборът пристигна в Маунт Плезънт, градче с петнайсет хиляди жители. Там ги чакаше патрулна кола, която отведе автобуса до футболното игрище на местната гимназия. Играчите се преоблякоха набързо и се втурнаха към терена, където трябваше да се подготвят за мача. Стори им се странно да разгряват без светлините на прожекторите и феновете. Охраната беше засилена. Полицейските коли блокираха всички улици около гимназията. Отборът от Лонгвю излезе на полето минути по-късно. Нямаше мажоретки, музика, национален химн, молитва или встъпителни речи. След като монетата бе хвърлена, треньорът на Слоун погледна към противника от другата страна на игрището и се зачуди колко тежка ще бъде загубата. Лонгвю разполагаше с осемдесет играчи, като поне седемдесет процента от тях бяха чернокожи. Футболистите от Слоун не бяха побеждавали Лонгвю от времето на Донте Дръм и днес определено нямаха шанс да го направят.