За своите хора Донте Дръм вече се бе превърнал в легенда. Вдъхновени от смелостта на Робърта, протестиращите бързо се разотидоха.
37
Гимназията в Слоун не отвори врати в понеделник сутрин. Въпреки че ситуацията в града постепенно се нормализираше, училищното ръководство и полицията продължаваха да се тревожат. Имаха опасения, че напрежението отново ще ескалира и ще разклати крехкото спокойствие. Белите ученици бяха готови да се върнат в класните стаи. Повечето се чувстваха шокирани и отвратени от събитията през уикенда. Те бяха толкова потресени от екзекуцията на Донте Дръм, колкото и чернокожите им приятели. Нямаха търпение да обсъдят всичко, за да могат да продължат напред. Из града постоянно се говореше за присъединяването на белите футболисти към протеста на техните съотборници. Този най-обикновен жест на солидарност се възприемаше като огромно извинение за случилото се. Беше станала фатална грешка, но други носеха вината за нея. Настъпваше моментът за помирение и изглаждане на противоречията. Повечето чернокожи младежи не възнамеряваха да продължат с насилието. Те също искаха да се върнат към нормалния си начин на живот.
Училищното ръководство отново се срещна с кмета и полицията. Изразът „буре с барут“ се използваше често, за да се опише атмосферата в Слоун.
И от двете страни имаше достатъчно хулигани, които можеха да създадат неприятности. Анонимните обаждания все още се записваха. Постъпваха заплахи за насилие, в случай че гимназията отвореше врати. В крайна сметка се реши да изчакат до погребението на Донте Дръм.
В девет сутринта футболистите и треньорите им се събраха в съблекалнята до игрището. Присъстваха всички двайсет и осем чернокожи играчи и техните бели съотборници, четирийсет и един на брой. Срещата бе свикана от Седрик и Марвин Дръм. Двамата се бяха състезавали за „Уориърс“ в миналото, но постиженията им далеч не можеха да се сравняват с тези на Донте. Застанали един до друг, те се обърнаха към отбора. Благодариха на белите играчи за подкрепата им в протеста. Спомниха си с любов за Донте и заявиха, че той не би одобрил конфликтите. Футболният отбор беше гордостта на Слоун. Ако играчите успееха да загърбят разногласията си, съществуваше надежда за всички. Братята призоваха за обединение. Седрик каза:
— Искам да присъствате на погребението на Донте. Семейството ми и цялата общност ще оцени много този жест.
Дени Уийкс, синът на полицай от Слоун и първият играч, присъединил се към протеста, поиска думата. Изправи се пред отбора и сподели отвращението си от екзекуцията. Заедно с всичките си бели приятели беше вярвал, че Донте е виновен и трябва да получи заслуженото наказание. Сега Дени осъзнаваше огромната си грешка и се разкайваше дълбоко. Той се опита да запази самообладание и завърши с надеждата, че семейство Дръм ще успее да му прости. Последваха признания на други играчи и срещата се превърна в дълъг и ползотворен опит за помиряване. В отбора съществуваха обичайните конфликти и съревнования, но повечето момчета играеха заедно от деца и се познаваха добре. Те разбираха, че няма да спечелят нищо, ако оставят горчивината да развали отношенията им.
Щатските съдии все още се опитваха да се справят с проблемите, произлезли от протеста на отбора от Лонгвю. Очакваше се и двата отбора да запишат служебна загуба, но сезонът щеше да продължи както обикновено. В графика оставаше само още един мач. Треньорът изтъкна, че това е последният им шанс да продължат напред. В присъствието на Седрик и Марвин играчите нямаха друг избор, освен да се сдобрят. Не можеха да откажат на братята на Донте Дръм. След два часа те си стиснаха ръцете и се уговориха да направят дълга тренировка по-късно следобед.
Духът на помирение така и не стигна до адвокатската кантора „Флак“. След като си почина в неделя, Роби подготви войските за атака на няколко фронта. Основен приоритет имаха гражданските искове. Беше решил да ги подаде още същия ден в щатския и федералния съд. Първият иск беше за несправедливо причиняване на смърт и щеше да бъде насочен срещу градската управа на Слоун, полицейския участък, окръжния прокурор, щатските съдии, служителите на затвора и членовете на апелативния съд. Представителите на съда имаха имунитет, но Роби не се интересуваше от това. Щеше да преследва и губернатора, който също се ползваше с протекциите на закона. Голяма част от иска щеше да бъде отхвърлена, но на Роби не му пукаше. Държеше да си отмъсти, да злепостави виновниците и да ги принуди да платят скъпо за адвокати. Обичаше ожесточените съдебни битки, особено когато медиите ги наблюдаваха отблизо. Неговите клиенти, близките на Донте, открито се противопоставяха на уличната война. Роби споделяше възгледите им, но определено смяташе да води съдебна война. Тя можеше да се проточи с години и да погълне цялата му енергия, но той вярваше, че накрая ще победи.