Кийт и Дейна си размениха нерешителни погледи. За пръв път посещаваха адвокатска кантора и се надяваха да не го правят отново.
— Вижте, мистър Леърд — каза Кийт. — Наистина искам да забравя за станалото. Виновен съм за постъпката си. Наруших закона и ще изтърпя наказанието си. Въпросът ми е съвсем прост. Как ще действаме?
— Дайте ми няколко часа да обсъдя нещата с окръжния прокурор. Ако се съгласи, ще подготвим извънсъдебно споразумение и ще приключим нещата доста бързо. С малко късмет ще се отървете невредим.
— Кога очаквате това да се случи?
Адвокатът отново сви рамене.
— Тази седмица.
— Обещавате ли, че няма да го арестуват? — попита Дейна.
— Не обещавам, но се съмнявам да се стигне дотам. Ще говорим пак утре сутринта.
Кийт и Дейна се качиха в колата и се загледаха в кантората.
— Не мога да повярвам, че се намираме тук и обсъждаме подобни въпроси — каза Дейна.
— Не е ли страхотно? Харесва ми.
— Моля?
— Честно, Дейна. Като изключим медения ни месец, последната седмица е най-интересният период в живота ми.
— Ти си луд. Прекарал си твърде много време с Бойет.
— Травис ми липсва.
— Запали колата, Кийт. Май си откачил.
Официалното становище гласеше, че губернаторът работи усилено върху изготвянето на щатския бюджет. Нютън беше твърде зает, за да коментира скандала около Донте Дръм. Ако зависеше от него, случаят бе приключил.
В действителност обаче той седеше в кабинета си в компанията на Уейн и Бари. Тримата се чувстваха объркани и замаяни от махмурлука. Чудеха се какво да правят оттук нататък. Репортерите чакаха търпеливо пред сградата. Те бяха снимали как Нютън излиза от резиденцията в 7:30 ч., придружаван от охраната си. Губернаторът го правеше пет пъти седмично и в постъпката му нямаше нищо сензационно. Офисът му бе засипан от телефонни обаждания, факсове, имейли, писма и дори пратки.
— Положението е извън контрол — заяви Бари. — Само вчера излязоха трийсет и една големи статии в цялата страна, а днес бяха публикувани още седемнайсет. Съвсем скоро всеки американски вестник ще се изкаже по случая. Кабелните телевизии не спират да ни атакуват, а експертите се надпреварват да дават съвети за справяне със ситуацията.
— И какво предлагат? — попита губернаторът.
— Мораториум. Отмяна на смъртното наказание или поне сериозно преразглеждане на системата.
— А проучванията на общественото мнение?
— Според тях сме сгафили ужасно, но е твърде рано да си вадим изводи. След няколко дни напрежението ще се успокои и отново ще спечелим доверието на избирателите. Навярно ще загубим малко гласове, но предполагам, че шейсет и пет процента ще продължат да подкрепят смъртоносната инжекция. Уейн?
Уейн не откъсваше очи от лаптопа си, но ги слушаше внимателно.
— Шейсет и девет. Любимото ми число.
— Аз се спирам на средата — заяви Нютън. — Шейсет и седем. Съгласни ли сте?
Бари и Уейн вдигнаха палци. Те обичаха да правят залози за гласовете на избирателите. Обикновено залагаха по сто долара.
Губернаторът за стотен път отиде до любимия си прозорец, но не видя нищо отвън.
— Трябва да говоря с някого. Ако остана тук и продължа да пренебрегвам медиите, хората ще помислят, че се крия.
— Ти вече го правиш — каза Бари.
— Уреди ми интервю с човек, на когото мога да се доверя.
— Предлагам да изберем „Фокс Нюз“. Преди два часа се обадих на Чък Монахенд. Няма търпение да се срещнете. Безобиден е, а рейтингът му е доста висок.
— Ще ни изпрати ли предварително въпросите?
— Разбира се. Готов е на всичко.
— Чудесно. Уейн?
Уейн заопъва пръсти и кокалчетата му запукаха така, сякаш щяха да се счупят.
— Не бързай толкова. Наистина не е хубаво да се криеш, но е по-разумно да изчакаме. Да помислим къде ще бъдем след седмица.
— Едва ли ще сме мръднали от тук — заяви Бари. — Ще продължаваме да седим в заключения кабинет и да си скубем косите.