Най-голямата и най-стара организация се казваше „Да спрем екзекуциите в Тексас“. Членовете й не само публикуваха подробни материали по темата, но призоваваха за промяна в законодателството и създаваха групи за подкрепа на затворници, очакващи смъртното наказание. Освен това събираха пари за защитата им и си сътрудничеха с други структури в страната. Кийт се впечатли най-силно от факта, че организацията подкрепя както семействата на осъдените, така и тези на жертвите. Тя имаше петдесет хиляди членове и годишен бюджет от два милиона. Всеки можеше да се присъедини срещу скромна такса. Без да се колебае, Кийт плати сумата.
След като похарчи шейсет долара, пасторът се почувства като истински активист срещу смъртното наказание.
Изведнъж телефонът иззвъня и наруши тишината. Шарлот Джънгър съобщи:
— Търси ви някаква репортерка. Мисля, че е добре да говорите с нея.
— Откъде е?
— От Хюстън. Май няма да се предаде лесно.
— Благодаря. — Той прие обаждането. — Отец Кийт Шрьодер.
— Мистър Шрьодер, казвам се Елайза Кийн и работя за „Хюстън Кроникъл“. — Гласът й беше мек и спокоен, а акцентът й приличаше на носовия изговор в Слоун. — Имам няколко въпроса относно Травис Бойет.
Кийт си представи най-лошото. Сензационни заглавия, скандали, белезници, затвор.
Пасторът помълча достатъчно дълго, за да убеди мис Кийн, че се е обадила на правилното място.
— Добре — заяви накрая той.
Какво друго му оставаше? Не смяташе да отрича, че познава Бойет. За секунда се поколеба дали да не затвори, но подобна реакция само би влошила нещата.
— Съгласен ли сте да запиша интервюто? — попита любезно тя.
Да. Не. Нямаше представа.
— Да — отвърна Кийт.
— Чудесно. Така ще бъда по-точна. Само секунда. Сега диктофонът е включен.
— Добре — заяви Кийт. Трябваше да спечели време. — Мис Кийн, не говоря често с репортери. Как ще докажете, че наистина работите за „Хюстън Кроникъл“?
— Имате ли компютър?
— Да.
— Веднага ще ви изпратя автобиография. Ще приложа и снимка. Направена е пред кантората на Роби Флак миналия четвъртък, преди той да напусне Слоун. На нея се виждат четирима души. Единият мъж носи тъмно сако и риза с бяла якичка. Предполагам, че сте вие.
Кийт отвори имейла и разгледа снимката. Наистина беше той. Прочете набързо автобиографията, макар че нямаше смисъл.
— Симпатичен мъж? — заяви той.
— Така е. Вие сте, нали?
— Да.
— Присъствахте ли на екзекуцията на Донте Дръм? — попита тя.
Кийт усети как устата му пресъхва. Изкашля се и попита:
— Откъде ви хрумна, че съм бил там?
— От затвора ни предоставиха протокола на екзекуцията. В него фигурирате като свидетел от страна на подсъдимия. А и един от мъжете в стаята е бил репортер от друг вестник. Той не е могъл да намери името ви, но аз успях.
Какво би го посъветвал Елмо Леърд в този момент? Може би трябваше да прекрати разговора. Кийт не знаеше какво да каже, но определено беше впечатлен. Щом разполагаше с протокола от затвора и снимката, навярно репортерката бе открила и други неща. Любопитството му надделя.
— В такъв случай ще призная, че присъствах — заяви Кийт.
— Защо един лутерански свещеник от Топика би гледал екзекуция в Тексас? — попита репортерката.
Кийт си бе задавал същия въпрос хиляди пъти. Той се засмя нервно и каза:
— Дълга история.
— Да не сте приятел на Донте Дръм?
— Не.
— Допреди няколко дни Травис Бойет е живял в Анкър Хаус в Топика. Изведнъж се е появил в Слоун, Тексас. Имате ли представа как е стигнал до там?
— Може би.
— Притежавате ли кафяво субару с канзаски номер „КТ 2787“?
— Предполагам, че знаете отговора.
— Така е. Един от нашите репортери е забелязал автомобила ви в Слоун. Хората от Канзас рядко ходят там. Случайно Бойет да е пътувал с вас?