Всезнайко, помисли си Кийт.
Някакъв адвокат по наказателни дела, пак от Хюстън, посочваше: „Дори да е престъпил закона, този мъж е герой. Бих се радвал да го защитавам пред съдебните заседатели.“
Заседатели? Елмо Леърд бе изразил надеждата за бързо споразумение със съда. Поне така си спомняше Кийт.
В желанието си да проучи всички гледни точки мис Кийн бе разговаряла и с бивш прокурор от Тексас. Коментарът му гласеше: „Става дума за престъпление, независимо от обстоятелствата. Не бих проявил милост към него. Фактът, че е свещеник, няма голямо значение.“
Петата статия беше продължение на ожесточеното разследване около случилото се в офиса на губернатора часове преди екзекуцията. Досега никой от обкръжението на Нютън не признаваше да е гледал записа с Бойет. Имейлът бе изпратен от кантората на Флак в 15:11 ч. За разлика от Нютън Роби не криеше данните от сървъра. Служителите на губернатора мълчаха. Ситуацията обаче можеше да се промени. Когато започнеше раздаването на призовки, все някой щеше да проговори.
В 6:02 ч. телефонът иззвъня. Кийт вдигна слушалката, преди Дейна и момчетата да се събудят. Непознат мъж със силен френски акцент търсеше Кийт Шръодер.
— А вие сте?
— Казвам се Антоан Дидие и работя за Парижкия вестник „Монд“. Искам да поговорим за делото „Дръм“.
— Съжалявам, без коментар.
В къщата имаше четири телефона и пасторът бързо изключи звука им. Дейна се бе събудила.
— Кой се обади? — попита тя и разтърка очи.
— Французите.
— Моля?
— Ставай. Очаква ни дълъг ден.
Лазаръс Флинт беше първият чернокож горски пазач в Източен Тексас. Вече трийсет години се грижеше за поддръжката на парка „Ръш Пойнт“ до Ред Ривър, а от девет търпеливо почистваше свещеното място, на което се събираха семейството и приятелите на Никол Ярбър. Той ги наблюдаваше отдавна. Появяваха се от време на време и сядаха до самоделния кръст. Плачеха и палеха свещи, като не откъсваха очи от реката в далечината, сякаш тя бе отнесла Никол. Бяха убедени, че тя почива някъде там. Веднъж годишно, в деня на изчезването й, Рива организираше тържествено шествие до „Ръш Пойнт“. Винаги я придружаваха няколко камери. Тогава опечалените палеха още свещи, полагаха цветя до кръста и оставяха различни предмети в памет на Никол. Обикновено стояха до тъмно и преди да се разотидат, казваха тиха молитва.
Лазаръс беше от Слоун и от самото начало вярваше в невинността на Донте. Откакто негов племенник бе арестуван за обир, с който нямаше нищо общо, Лазаръс се отнасяше с недоверие към полицията подобно на повечето чернокожи в града. Докато наблюдаваше приятелите на Никол, той непрекъснато повтаряше, че в затвора лежи не този, който трябва.
Рано сутринта във вторник, доста преди да пристигнат първите посетители, Лазаръс паркира пикапа до светилището и бавно започна да събира боклуците. Извади от земята големия кръст — един от многото, които Рива бе поставяла там през годините. После отмести гранитното блокче, където хората оставяха свещите си. До него имаше четири снимки на Никол. Красиво момиче, помисли си Лазаръс, и ги сложи, в пикапа. Ужасна смърт, но същото можеше да се каже и за Донте. Лазаръс събра порцелановите фигурки на мажоретки, глинените плочки и възпоменателните бележки. Вдигна бронзовите статуетки, лишени от всякаква символика, странните маслени картини и букетите с увехнали цветя.
Какво разхищение, каза си Лазаръс и запали мотора. Всичко беше напразно. Времето, усилията, сълзите, омразата, надеждата и молитвите. През цялото време Никол бе почивала на пет часа път от там, сред хълмовете на Мисури. Никога не се бе намирала близо до „Ръш Пойнт“.
Пол Кофи влезе в кабинета на съдия Хенри в 12:15 ч. във вторник. Въпреки че наближаваше време за обяд, наоколо не се виждаше храна. Съдията остана зад бюрото си, а Кофи седна в добре познатото му кожено кресло.
Прокурорът не бе напускал вилата от петък вечерта. Не се обади в офиса в понеделник и служителите му не знаеха къде е. Предстоящите изслушвания, и двете пред съдия Хенри, бяха отложени. Кофи изглеждаше изпит, уморен и блед, с дълбоки сенки под очите. Обичайната му самоувереност се бе изпарила.