— Как си, Пол? — попита любезно съдията.
— Бил съм и по-добре.
— Сигурно. Вярно ли е, че екипът ти работи върху версията за съучастие между Дръм и Бойет?
— Обмисляме такъв вариант — отвърна Кофи и се втренчи в прозореца вляво от него.
Прокурорът избягваше да поглежда събеседника си в очите. Съдия Хенри нямаше подобни проблеми.
— Нека ти кажа нещо. Всички знаем, че отчаяно се опитваш да спасиш задника си. Чуй ме, Пол. Няма шанс да се измъкнеш от ситуацията. Никой не може да ти помогне. Ако представиш тази абсурдна теория, целият град ще ти се смее и напрежението само ще нарасне. Стига с глупостите. По-добре спри да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Изобщо забрави за работата си.
— Нима ме съветваш да подам оставка?
— Да. Незабавно. Кариерата ти приключи, и то най-позорно. Примири се с фактите, Пол. Не се ли оттеглиш от поста, чернокожите ще останат на улицата.
— А ако не искам?
— Не съм в състояние да те принудя, но определено ще ти усложня живота. Аз съм твоят съдия, Пол. Вземам решение по всяко дело тук. Докато продължаваш да бъдеш окръжен прокурор, няма да сътруднича на екипа ти. Не си прави труда да подаваш искове, защото ще ги отхвърля. Не повдигай обвинения, защото ще ги пренебрегна. Не ме моли за насрочване на дела, защото винаги ще съм зает. Ще бъдеш с вързани ръце, Пол.
Кофи дишаше през устата. Намръщи се и се опита да осмисли думите.
— Доста грубо изказване.
— Готов съм на всичко, за да те накарам да се оттеглиш.
— Ще подам оплакване.
Съдия Хенри се засмя.
— Вече съм на осемдесет и една години. Скоро ще се пенсионирам. Не ми пука.
Кофи бавно се изправи и отиде до прозореца. Застанал с гръб към съдията, той заяви:
— И на мен не ми пука, Елайас. Честно. Искам просто да се махна от тук и да си отдъхна. Аз съм само на петдесет и шест. Имам достатъчно време, за да се преориентирам. — Кофи замълча и прокара пръст по стъклото. — Господи, не е за вярване. Как се стигна до тук?
— С немарливост и лоша полицейска работа. Когато липсват доказателства, най-лесно е да изфабрикуваш признание.
Кофи се обърна и направи няколко крачки към бюрото. Очите му се насълзиха, а ръцете му затрепериха.
— Не мога да лъжа, Елайас, чувствам се ужасно.
— Разбирам те. И аз бих се чувствал по същия начин.
Кофи се загледа в пода и отпусна рамене. Накрая каза:
— Оттеглям се, Елайас. Щом трябва. Предполагам, че ще бъдат насрочени извънредни избори.
— Да, но имам предложение. Когато напуснеш, предай поста на Гримшоу. Той е най-добрият ти заместник. Свикайте голямото жури и повдигнете обвинения срещу Бойет. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Постъпката е символична. Ние, представителите на съдебната система, признаваме грешката си и се опитваме да я поправим, като преследваме истинския убиец. Това ще успокои напрежението в Слоун.
Кофи кимна и подаде ръка на съдията.
През целия ден в кабинета на Кийт постъпваха безброй обаждания. Шарлот Джънгър отхвърляше всички с обяснението, че пасторът е зает. Кийт пристигна в късния следобед. Беше прекарал доста време с пациентите в болницата, далеч от телефоните и нахалните репортери.
По негова молба Шарлот бе записала имената на всички, позвънили до този момент. След като заключи вратата на кабинета, Кийт разгледа списъка. Търсеха го репортери от всички краища на страната — от Сан Диего до Бостън, от Маями до Портланд. Шест се обаждаха от Европа, единайсет от Тексас. Бяха постъпили оплаквания от трима членове на енорията. Те не одобряваха факта, че пасторът е обвинен в нарушаване на закона. Други засвидетелстваха подкрепата си. Историята още не бе стигнала до сутрешния вестник в Топика. Кийт очакваше да я публикуват на следващия ден. Тогава неговата снимка щеше да се появи из целия град.
По-късно шестгодишният му син Люк щеше да има футболен мач. Тъй като беше вторник, семейство Шрьодер вечеря в любимата си пицария. Децата си легнаха в девет и половина, а Кийт и Дейна към десет. Двамата обсъдиха дали да не изключат телефоните, но се отказаха с надеждата, че никой няма да ги безпокои. Щяха да го направят, ако някой репортер се обадеше. В 23:12 ч. телефонът звънна. Все още буден, Кийт вдигна слушалката.
— Ало.
— Как си, пасторе?
Беше Травис Бойет. Тъй като очакваше подобно развитие на нещата, Кийт бе свързал апарата с малко записващо устройство. Той натисна копчето и отвърна: