Репортерите буквално бяха изолирани. Под строгите напътствия на Марвин Дръм те се скупчиха в далечния край на салона, под срещуположния баскетболен кош. Около тях бяха наредени столове, опасани с жълта полицейска лента. Наблизо стояха едри мъже в тъмни костюми, които не ги изпускаха от очи. И най-малкият опит за нарушаване на реда щеше да доведе до незабавното им изгонване или дори до физическа саморазправа на паркинга отвън. Близките на Донте, както и повечето други жители на града не одобряваха присъствието на медиите.
Робърта взе мъдрото решение да затвори ковчега. Не искаше хората да запомнят сина й като безжизнен труп. Знаеше, че погребението ще предизвика голям интерес, и предпочиташе да покаже на всички усмихнатия Донте.
В един и двайсет салонът се препълни. Хорът замлъкна, преподобният Джони Канти се качи на подиума и заяви:
— Днес сме се събрали тук, за да възпеем силата на живота, а не тъгата от смъртта.
Думите му прозвучаха добре и предизвикаха възгласи „Амин“, ала настроението далеч не беше празнично. В залата цареше тягостна атмосфера, породена не само от загубата, но и от чувството на гняв и недоволство.
Встъпителната молитва бе произнесена от отец Уилбър Уудс, белия пастор от Първа методистка църква в Слоун. Той прие на драго сърце поканата на Седрик Дръм. Свещеникът говори затрогващо за любовта, прошката и търсенето на справедливост. Трябваше да се сложи край на страданието, а виновните за случилото се да си понесат последствията. Гласът на отец Уудс беше мек, но силен. Думите му прозвучаха успокояващо. Присъствието на белия пастор, затворил очи и разкрил душата си пред всички, потуши до голяма степен негативните настроения. Поне за момента.
Донте никога не бе обсъждал погребението си. Затова майка му избра музиката, участниците и сценария на службата, която имаше за цел да отрази дълбоката религиозност на семейството. Преди да умре, Донте твърдеше, че се е отрекъл от Бог, но Робърта не му повярва.
Хорът запя „По-близо до Теб“ и присъстващите заплакаха. Из залата се разнесоха силни ридания. Когато отново настъпи тишина, думата бе взета от един бивш съотборник на Донте, който сега работеше като лекар в Далас. После на подиума се качи Роби Флак. Всички гости се изправиха и аплодираха адвоката. Обикновено подобни реакции не се възприемаха добре по време на църковна служба, но хората не можеха да се сдържат. Роби остана дълго на сцената. Избърса сълзите си и кимна на тълпата в знак на благодарност.
За човек, който през последните дни бе отправял остри нападки срещу целия свят, изказванията му прозвучаха учудващо спокойно. Роби никога не бе разбирал идеята за любовта към ближния и прошката. Движеше го единствено желанието за мъст. Той обаче осъзна, че поне за момента трябва да потисне язвителните си коментари и да запази добрия тон. Не му беше лесно. Адвокатът говори за престоя на Донте в затвора и многобройните им срещи, като дори се засмя на думите, с които Донте бе описал храната там. Прочете откъси от писмата му и отново се пошегува. Завърши речта си с последните мигове, прекарани с Донте.
— Преди да умре, Донте изрази вярата, че някой ден истината ще излезе наяве. Той се надяваше убиецът да бъде намерен и неговото име да бъде изчистено завинаги. Поиска всички приятели да се съберат около гроба му и да отпразнуват факта, че е невинен. Е, Донте, ние вече плануваме тържеството!
Емит, четиринайсетгодишният син на Седрик, прочете писмо от семейството. Момчето запази смайващо самообладание, докато изричаше трогателните прощални думи. Хорът изпя нова песен, а отец Канти изнесе едночасова проповед.
Кийт и Дейна гледаха погребението на живо по кабелната телевизия. Намираха се при майката на Дейна в Лорънс, родния й град. Баща й бе починал, а майка й беше бивша преподавателка по счетоводство в Канзаския университет. След като закараха децата на училище, Кийт и Дейна решиха да отскочат до Лорънс, който се намираше наблизо. Репортерите дебнеха пред църквата, а телефоните не спираха да звънят. Снимката на Кийт в компанията на Роби, Марта и Арън бе излязла на първа страница в сутрешния вестник. На пастора му бе омръзнало от медиите и хилядите им въпроси. Освен това Бойет продължаваше да фантазира за жена му и Кийт не искаше да я изпуска от очи.
Били, неговата тъща, приготви обяд и двамата се съгласиха да останат. Докато гледаха репортажа, Били непрекъснато повтаряше: