Джоуи разбърка коктейла със сламката, после отпи. Избърса устата си с книжна салфетка и каза:
— Знаеш ли, не за пръв път водя подобен разговор. Преди години мистър Флак ми се обади и помоли да отскоча до кабинета му. От процеса беше минало доста време. Мисля, че работеше по обжалванията. Той ме помоли да променя показанията си, да разкажа неговата версия за истината. Казах му да върви по дяволите.
— Знам. Отдавна работя по случая.
След като излапа половината кесадиляс, Джоуи изведнъж загуби интерес към храната. Той бутна подноса настрани и придърпа коктейла. Разбърка го бавно и се загледа как течността се върти из чашата.
— Днес нещата са твърде различни, Джоуи — каза Прайър тихо и настоятелно. — Текат последните минути, Донте почти е загубил играта.
Дебелата кафява автоматична писалка, защипана в нагръдния джоб на Прайър, беше в действителност микрофон. До нея имаше истинска химикалка за в случай, че му се наложеше да пише. Тъничък скрит проводник водеше от джоба на ризата към левия джоб на панталона, където държеше мобилния си телефон.
На триста километра от тях Роби слушаше. Той седеше в кабинета си сам, зад заключената врата, приведен над вътрешната уредба, която записваше всичко.
— Виждал ли си го да играе футбол? — попита Джоуи.
— Не — отговори Прайър. Гласовете им се чуваха съвсем ясно.
— Беше невероятен. Носеше се по игрището като Лорънс Тейлър. Бърз, безстрашен, можеше сам да спре атаката на противника. През първата и втората година спечелихме десет мача, но така и не победихме „Маршъл“.
— Защо не го привлякоха в някое по-голямо училище? — попита Прайър и си каза наум: Не го оставяй да млъкне.
— Заради фигурата. В десети клас спря да расте и не успя да вдигне теглото до сто кила. Не беше достатъчно едър за „Лонгхорнс“.
— Да го видиш сега — отвърна Прайър, без да губи нито секунда. — Няма и седемдесет, мършав, изпит, бръсне си главата и стои заключен в една тясна килия по двайсет и три часа на денонощие. Мисля, че е превъртял.
— Знаеш ли, че на няколко пъти получих писма от него?
— Не.
Роби се приведе по-близо до уредбата. За пръв път чуваше тази подробност.
— Малко след като го отпратиха, докато още живеех в Слоун, той ми писа. Две, може би три писма. Дълги. Разправяше колко ужасно било в отделението на осъдените на смърт — храната, шумът, жегата, изолацията и тъй нататък. Кълнеше се, че не е пипнал и с пръст Ники, че между тях нямало нищо. Кълнеше се, че когато изчезнала, не бил припарвал до мола. Умоляваше ме да кажа истината, да му помогна да се измъкне от затвора. Не му отговорих.
— Пазиш ли още писмата? — попита Прайър.
Джоуи поклати глава.
— Не, смених прекалено много квартири.
Сервитьорката дойде да прибере подноса.
— Още една маргарита? — попита тя, но Джоуи махна с ръка.
Прайър се подпря на лакти и приведе лице на две педи от неговото.
— Знаеш ли, Джоуи — започна той, — работя по случая от години. Посветих му хиляди часове не само работа, но и размисли, опити да разбера какво е станало. Ето ти моята теория. Ти си се побъркал по Ники, и защо не? Тя е била адски сладка, популярна, секси — от ония момичета, дето ти се иска да ги пъхнеш в джоба и да си ги отнесеш у дома. Но ти е разбила сърцето, а за едно седемнайсетгодишно момче няма нищо по-болезнено от това. Бил си съсипан, смазан. После тя изчезнала. Целият град бил потресен, но за теб и онези, които са я обичали, настанал непоносим ужас. Всички искали да я намерят. Всички искали да помогнат. Как може просто да е изчезнала? Кой може да я е отвлякъл? Кой може да нарани Ники? Не знам дали си вярвал, че е дело на Донте. Но емоционално си бил разбит и в това състояние си решил да се намесиш. Обадил си се анонимно на инспектор Кърбър и лавината тръгнала. В онзи момент разследването направило грешен завой и никой не можел да го спре. Когато излязла новината за признанието, ти си решил, че си постъпил правилно. Че си посочил когото трябва. После си решил, че искаш и поне малко да се намесиш в действието. Изфабрикувал си онази история за зеления пикап — и ето те изведнъж главен свидетел. Станал си герой за всички онези чудесни хора, които са обичали и обожавали Никол Ярбър. Изправил си се пред съда, вдигнал си десница и си казал нещо, което не е било цялата истина, но нямало значение. Бил си там, за да помогнеш на любимата Ники. А полицаите отвели окования Донте право в отделението на осъдените на смърт. Може би си разбирал, че един ден ще бъде екзекутиран, може би не. Подозирам, че тогава си бил още хлапак и не си оценявал колко сериозни стават нещата.