— Влизай в колата — нареди той и я блъсна вътре. Затръшна вратата, удари я силно през лицето и опря дулото на пистолета в ухото и. — Нито звук. Легни долу.
Обзета от ужас, Лили се подчини. Мъжът запали двигателя.
Енрико Мунес дремеше в колата си от половин час. Жена му работеше в един семеен ресторант в мола и трябваше да свърши всеки момент. Енрико беше паркирал между два автомобила и чакаше, отпуснат на шофьорската седалка, когато стана свидетел на нападението. Непознатият изскочи от сенките. Явно знаеше какво прави. Извади пистолет, но не го размаха. После се нахвърли върху момичето, което бе твърде шокирано, за да реагира. Щом мъжът се качи във фолксвагена и потегли, Енрико действа инстинктивно. Запали пикапа, излезе на заден и натисна газта. Настигна фолксвагена на завоя и осъзнал колко сериозна е ситуацията, се блъсна в него. Успя да избегне страничната врата, където седеше момичето, и уцели предната дясна гума. Веднага след удара Енрико се сети, че е забравил оръжието си вкъщи. Бръкна под седалката и извади бейзболната бухалка, която държеше там за всеки случай. Хвърли се върху капака на фолксвагена и докато мъжът слизаше от колата, стовари бухалката върху бръснатата му глава. По-късно сподели с приятелите си, че звукът му е напомнил счупване на яйце.
Мъжът се стовари на асфалта и Енрико го удари още веднъж. Пистолетът беше играчка, но изглеждаше като истински. Лили се разкрещя истерично. Цялата случка продължи по-малко от минута, но тя вече се бе подготвила за предстоящия кошмар. Слезе от колата и започна да тича. Суматохата привлече вниманието на други хора. След малко пристигна охраната на мола, по следвана от полицията и бърза помощ. Енрико остави мъжа, който все още се търкаляше на земята, и описа случилото се.
Нападателят нямаше портфейл или документ за самоличност. Носеше единствено двеста и трийсет долара в брой. Не искаше да назове името си. Рентгеновите снимки в болницата разкриха пукване на черепа, предизвикано от Енрико, и мозъчен тумор с размер на яйце. Той получи медицинска помощ и бе сложен в охранявана стая. Полицаите взеха отпечатъци от пръстите му и се помъчиха да го разпитат. Мъжът се чувстваше замаян от лекарствата и не отговори на въпросите им. Няколко инспектори посетиха стаята му и най-накрая един от тях направи връзката.
— Мисля, че е онзи тип Бойет — прошепна той и колегите му се съгласиха.
Непознатият отричаше. Съвсем скоро пръстовите отпечатъци потвърдиха неговата самоличност.
Десет часа по-рано, в другия край на света, два хеликоптера „Блек Хоук“ се сблъскаха над пустинята до Фалуджа в Централен Ирак. При инцидента загинаха деветнайсет войници от тексаския отряд на Националната гвардия. Трагедията дойде като по поръчка за Гил Нютън. Обзети от еуфория, Бари и Уейн решиха да изпратят губернатора в Ирак, където той можеше да покаже лидерските си качества във войната срещу тероризма. Пътуването щеше да го изкара на международната сцена и да му осигури страхотни снимки за бъдещите кампании. На първо място обаче му даваше извинение да напусне Тексас.
Екипът на Нютън истерично се зае с изготвянето на новия график, получаване на разрешение от армията и разпространение на новината в медиите. В петък сутринта губернаторът, Уейн и Бари се срещнаха, за да обсъдят положението.
— Снощи са хванали Бойет — заяви Уейн, вперил очи в лаптопа. — Нападнал е някакво момиче пред мола в Оувърленд Парк, Канзас. Не е успял да я изнасили. В момента се намира в ареста.
— Върнал се е в Канзас? — учуди се губернаторът.
— Аха. Умно момче.
Нютън поклати глава.
— От всички петдесет щата е избрал точно Канзас. Какъв глупак! Нещо ново от Слоун?
— От гвардията са се оттеглили — каза Бари. — Окръжният прокурор е подал оставка. Улиците са спокойни, няма палежи. Гимназията е възобновила часовете, а довечера „Уориърс“ ще гостуват в Лъфкин.
Губернаторът взе някакъв доклад от бюрото. Бари не откъсваше очи от лаптопа. И тримата се чувстваха изтощени и страдаха от махмурлук. Пиеха кафе, гризяха ноктите си и говореха въодушевено за пътуването до Ирак.
— Очаква ни екзекуция след дванайсет дни, господа — заяви Нютън. — Какъв е планът?
— Всичко съм измислил — отвърна гордо Уейн. — Срещнах се с един старши секретар от апелативния съд. Готови са да я отложат. Казах му, че и ние не бързаме. Ще накарат адвоката на Дрифти Тъкър да подаде молба за помилване, за предпочитане преди пет часа. Съдът ще прояви изненадваш интерес към случая на мистър Тъкър и ще издаде заповед за отлагане на екзекуцията за неопределено време. Постепенно делото на Тъкър ще бъде забравено. Някой ден той ще чете некролозите ни във вестника.