— Той призна.
— Да, и признанието му е точно толкова достоверно, колкото и твоите показания. Хората казват неверни неща по най-различни причини, нали, Джоуи?
Разговорът секна задълго — и двамата обмисляха какво да кажат. В кантората си Роби чакаше търпеливо, макар че никога не се бе славил с търпение или спокойни моменти на размисъл.
Джоуи заговори пръв.
— Какво ще има в клетвената декларация?
— Истината. Заявяваш под клетва, че показанията ти пред съда не са били точни и тъй нататък. Нашата кантора ще я оформи. Можем да го направим за по-малко от час.
— Не бързай толкова. Значи по принцип ще кажа, че съм излъгал по време на делото?
— Можем да поукрасим приказките, но в общи линии е така. Бихме искали да изясним и въпроса с анонимното обаждане.
— После показанията ще бъдат подадени в съда и ще попаднат във вестниците, нали?
— Разбира се. Пресата следи случая. Ще бъдат отразени всички молби и обжалвания в последния момент.
— Значи майка ми ще прочете във вестника как сега казвам, че на делото съм излъгал. Ще призная, че съм лъжец, така ли?
— Да, но кое е по-важното, Джоуи? Твоята репутация или животът на Донте?
— Но ти сам каза, че се хващате за сламка, нали? Значи най-вероятно ще се призная за лъжец, а на него пак ще му забият иглата. И кой печели от всичко това?
— Определено няма да е той.
— Знаех си. Виж, трябва да се връщам на работа.
— Недей така, Джоуи.
— Благодаря за обяда. Беше ми много приятно.
С тия думи той се измъкна от сепарето и бързо напусна ресторанта.
Прайър въздъхна дълбоко и смаяно се загледа в масата. Както си говореха за клетвената декларация, разговорът изведнъж приключи. Той бавно извади телефона и се обади на шефа си.
— Чу ли?
— Да, всяка дума — каза Роби.
— Можем ли да използваме нещо?
— Не. Нищо. Всъщност няма и намек за нещо полезно.
— И аз така предположих. Съжалявам, Роби. По някое време реших, че е готов да се пречупи.
— Ти направи каквото можа, Фред. Добра работа. Нали имаш неговата визитна картичка?
— Да.
— Позвъни му след работа и просто му напомни, че още си готов да поговорите.
— Ще се опитам да го поканя на чашка. Нещо ми подсказва, че обича да кърка. Ако успея да го напия, може да стане по-приказлив.
— Само не пропускай да го запишеш.
— Непременно.
5
На третия етаж на болница „Сейнт Франсис“ мисис Орелия Линдмар се възстановяваше от операция на жлъчката. Кийт остана при нея двайсет минути, изяде две парчета евтин шоколад, пратен от нейната племенница, и се измъкна дискретно, когато в стаята пристигна сестра със спринцовка. На четвъртия етаж се срещна в коридора с бъдещата вдовица на мистър Чарлс Купър — достойния дякон на „Сейнт Марк“, чието болно сърце най-сетне започваше да се предава. Трябваше да се види с още трима пациенти, но тяхното състояние беше стабилно и можеха да изчакат до утре, когато щеше да има повече време. На втория етаж откри доктор Херцлих, който дъвчеше студен сандвич от автомата и четеше някакъв ситен текст, седнал сам в малкото кафене.
— Обядвал ли си? — попита любезно Кайл Херцлих и предложи стол на свещеника.
Кийт седна, огледа мизерния сандвич — бял хляб с тънко резенче от някакво брутално обработено месо — и отговори:
— Благодаря, закусих късно.
— Добре. Виж, Кийт, успях да се поразровя. Всъщност стигнах докъдето ми е възможно, нали знаеш как става?
— Знам, разбира се. И не съм очаквал да задълбаваш в личния му живот.
— В никакъв случай. И да искам, не мога. Но разпитах тук-там и… има си начини да научиш някои факти. През миналия месец твоят човек е идвал поне два пъти, минал е много прегледи и това за тумора се потвърждава. Прогнозата не е добра.
Кийт не се изненада, че Травис Бойет е казал истината, поне за мозъчния тумор.