— Гледа ли „Каубойс“? — попита Карлос.
— Не, не успях. Чух, че Престън бил страхотен.
— Беше неудържим!
— Вече не съм фен на „Каубойс“.
— И аз.
Преди месец Рахмад Престън бе дошъл тук, в тази заседателна зала — подписваше автографи и позираше за снимки. Той имаше някакъв далечен братовчед, екзекутиран в Джорджия преди десет години, и взе присърце каузата на Донте Дръм с големи планове да привлече в кампанията други играчи от „Каубойс“ и звезди на Националната футболна лига. Щеше да се срещне с губернатора, Комисията по освобождаването, хора от едрия бизнес, политици, двама рапъри, за които твърдеше, че познава добре, и може би дори някои холивудски знаменитости. Щеше да вдигне такъв шум, че щатът да бъде принуден да отстъпи. Рахмад обаче се оказа въздух под налягане. Изведнъж млъкна и се отдаде на „усамотение“ според неговия агент, който обясни, че каузата била прекалено разсейваща за големия играч. Като любител на конспирациите Роби заподозря, че мрежата от корпоративни спонсори около отбора на „Каубойс“ някак е притиснала Рахмад.
В осем и трийсет цялата кантора се бе събрала в заседателната зала и Роби откри заседанието. В момента нямаше партньори — последният го бе напуснал с голям скандал и делото помежду им все още се точеше, — но присъстваха двама адвокати на трудов договор, двама сътрудници, три секретарки и Арън Рей, който никога не се отделяше от него. След петнайсет години край Роби Арън познаваше законите по-добре от мнозина опитни сътрудници. Присъстваше и адвокат от Амнести Нау — група за граждански права със седалище в Лондон, която бе дарила хиляди часове специализиран труд за обжалванията по делото „Дръм“. Чрез видеоконферентна връзка участваше и един апелативен адвокат от Остин, ангажиран по линията на Тексаската група против смъртното наказание.
Роби прегледа плановете за седмицата. Определи задълженията, раздаде задачите, изясни отговорностите. Опитваше се да изглежда бодър, оптимистичен, уверен, че се задава чудо.
В този момент чудото се зараждаше бавно на около шестстотин километра на север — в Тоника, Канзас.
3
Някои подробности се потвърдиха почти без усилие. Дейна се обаждаше от лутеранската църква „Сейнт Марк“ и просто си вършеше работата да провери как са добрите хора от паството. Така размени няколко приказки с директора на дома за адаптация Анкър Хаус, който каза, че Бойет бил там от три седмици. Предвиждало се „престоят“ му да трае деветдесет дни и ако всичко минело добре, щял да бъде свободен — разбира се, при спазване на някои твърде строги правила за предсрочно освобождаване. Сега в дома имало двайсет и двама мъже и нито една жена и дейността му протичала под юрисдикцията на Управлението на затворите. Също както останалите, Бойет можел да напуска сутрин в осем и да се връща в шест вечерта за вечеря. Търсенето на работа се насърчавало и директорът обикновено намирал на хората занимания като чистачи или портиери на почасово заплащане. Срещу седем долара на час Бойет наблюдавал по четири часа дневно охранителни камери в мазето на административна сграда. Бил надежден и изпълнителен, рядко говорел и засега не създавал неприятности. По правило всички в дома се държали много добре, тъй като заради едно нарушено правило или неприятен инцидент можели да се върнат в затвора. Хората виждали, усещали, подушвали свободата и не искали да се провалят.
Директорът не знаеше нищо за бастуна. Бойет дошъл с него още първия ден. Но сред група отегчени престъпници тайните рядко остават опазени, а клюките процъфтяват и се носел слух, че Бойет е пребиван жестоко в затвора. Всички обаче знаели, че досието му не е от най-приятните, и гледали да си нямат работа с него. Той бил саможив особняк и спял сам в малка стаичка зад кухнята, докато останалите нощували в обща спалня.
— Но тук имаме всякакви — каза директорът. — От убийци до джебчии. Не задаваме много въпроси.
Хитрувайки мъничко, или може би не чак толкова мъничко, Дейна безгрижно спомена, че Бойет бил така любезен да попълни посетителска бланка и отбелязал в нея желание да се помолят за здравето му. Всъщност нямаше никаква бланка и Дейна набързо отправи към Всевишния молба за прошка. Оправда дребната и безобидна лъжа с онова, което бе заложено на карта. Да, отвърна директорът, закарали го в болницата, когато взел да се оплаква от главоболие. Тези хора много си падали по медицинските прегледи. В „Сейнт Франсис“ му направили цял куп изследвания, но директорът знаеше само толкова. Бойет вземал някакви лекарства, ала това си било негова работа. Директорът нямал право да се бърка в медицинската част.