— Говориш глупости — казах отвратено. — Кажи ми нещо, което мога да използвам!
— Защо ти не ми кажеш нещо за разнообразие? — възрази той. — Какво точно си решила да направиш, ако намериш Тони? Той е наоколо от доста време. Няма да е лесно да го убиеш. Защо не си починеш и не оставиш Мирча да се оправи с това? Той ще го намери рано или късно и тогава „ти и аз двамата…“
— Мирча не може да се справи с Мира! — Не можех да повярвам, че Казанова все още не схващаше. — Той може да ме предпази тук и сега, но не настоящето ме притеснява.
Мира беше наследницата на Агнес, докато не се замеси с доста лоша компания и беше детронирана. Но това не й отне способностите, което означаваше, че можеше да се промъква в миналото и да ме атакува дълго преди да знам коя е тя. Дори можеше да убие един от родителите ми, като по този начин се подсигуряваше, че никога няма да се родя. А Мирча не можеше да направи нищо по този въпрос.
— Но ако Антонио я защитава, как очакваш…
— Имам няколко изненади за Тони! Това, което искам от теб…
— Явно ще ми струва скъпо. Ти не можеш да повярваш… — Той спря при вида на изражението ми. — Какво е това?
Аз скочих, като леко се олюлях на токчетата си и погледнах през него към входа на бара.
Моят най-малко любим маг влизаше през преддверието със смъртоносна бързина. Неговата къса руса коса изглеждаше така, сякаш е била отрязана с мачете, а неговите ледени, зелени очи бяха ядосани. Не че това беше необикновено: никога не го бях виждала да се усмихва и обикновено смятах, че денят е добър, ако не се опитва да ме убие. Имайки предвид, че той носеше дългото до коленете кожено палто — това, което бе изпълнено със скрити оръжия — не изглеждаше, че този ден щеше да е един от добрите.
Втора глава
— Това този, който си мисля, ли е?
Казанова хвърли паникьосан поглед на мага, чието палто се разтвори и се разкри достатъчно огнева мощ, която можеше да отнесе цял взвод. Дори вампирите се държаха предпазливо около маговете воини — вълшебници и вещици, тренирани от Кръга в човешки и магически методики за водене на битки. Те разсъждаваха така: Първо стреляй, а след това питай, ако мислиш, че е необходимо, а тази тактика вече бе отживелица заедно с Дивия Запад след създаването на човешките закони. Разбира се, полицейските служители не се изправяха пред подобни заплахи, с каквито се срещаха често маговете. Вече бях видяла достатъчно от това, което можеше този маг, а явно и Казанова се чувстваше по подобен начин. Без да ме изчака да му отговоря, той престана да се държи на ниво и прелетя през масата. Аз се зачудих дали това беше опит за бягство, когато Енио скочи от стола си на бара и се затътри. Тя махна към мага и повдигна рунтавите си вежди, които в нейния случай предпазваха само празни гънки кожа. Не бях сигурна доколко знам какво си мисли тя, защото не беше казала и дума, но имах лошо предчувствие. Аз поклатих глава категорично. Не знаех какво точно е той, но „приятел“ не беше точната дума.
Енио се обърна, за да посрещне мага, който беше през няколко маси. Той замръзна по пътя си и след секунда осъзнах защо. Трите сестри не бяха красиви според никой стандарт, но те изглеждаха достатъчно безобидни. Размазаното лице на Енио — то съдържаше толкова много бръчки и гънки, че липсата на очи дори не беше толкова забележима — беззъбата й уста и провисналата й коса я караха да прилича на обикновена грозничка стара дама. Но тя не изглеждаше така сега.
Знанията ми по гръцка митология не бяха големи, съставени главно от отделни парченца, останали ми от преподаваните от Юджийн, моята гувернантка, преди много години уроци. Това беше един от случаите, когато ми се искаше да съм внимавала повече. На мястото на малката стара дама се извисяваше Амазонка, обвита само със сплъстена, дълга до глезените коса и голямо количество кръв. Трансформацията на Енио бе толкова бърза, че не я бях забелязала, но лицето на Приткин, което бе пребледняло, изглеждаше истински ужасено и ми казваше, че има нещо повече в нейната история, отколкото си спомнях. Реших, че не искам да знам.
Никога не съм претендирала, че съм героиня. Освен това Казанова се беше измъкнал, използвайки масите като прикритие, а аз все още не знаех къде е Тони. Аз се хвърлих на пода и го последвах. В следващата секунда сякаш целият Ад се сгромоляса зад нас, но аз не бях толкова откачена, че да погледна зад себе си. Имах голяма практика в бягането и бях научила, че е най-добре да останеш съсредоточен върху целта си.