Отстъпих крачка назад.
— Не можеш да завладееш вампир.
— Не, но можеш да ме видиш дори и без тяло, както доказа на първата ни среща. Много добре. Ще давам инструкции, а ти ще ги следваш и ще оставим бедния ни приятел да отиде в мекото си легло и при заядливата си жена.
— Нямам време да ти помогна. Имам си своя работа за вършене.
Той се усмихна нежно.
— Да. Искаш да помогнеш на Лорд Мирча да залови подлия си брат и още веднъж да спасиш Европа от дяволските му дела, прав ли съм? — Той се засмя на изражението ми отново с този грачещо-разтърсващо-убедителен звук. — Видях те с Мирча на бала. Виждам знака му върху теб.
Той направи пауза, защото и двамата го чухме в един и същи момент — звънтенето на метал в метал някъде наблизо. Само от това имах нужда, Дракула да убие Мирча преди Мира да е имала тази възможност! Изблъсках го, но той хвана ръката ми.
— Кажи ми, прав ли съм? За това ли си тук — да спасиш живота му?
Изблъсках го силно, бе да се интересувам, че горката ръка на Стокър удари стената с чупещо костите тупване.
— Да! Сега се разкарай от пътя ми!
Изтичах покрай него, почти прелитайки през сцената, и достигайки зад кулисите за рекордно време. На сцената две фигури се бяха впуснали в бой с мечове, какъвто не бях виждала никога преди. Сила пукаше и пращеше около тях, по-ярка от искрите, изхвърчащи от мечовете им. Концентрирах се върху Мирча, но, ако е бил ранен, то от това нямаше и следа. Носеше бяла риза, отворена на врата, и на нея нямаше кървави следи, които да мога да видя. Косата му се беше измъкнала от обичайната му прическа и следваше движенията му, увивайки се около слабото му тяло, докато се впускаше в сложни движения със смъртоносна грация. Премигнах и отместих поглед, принуждавайки се да се концентрирам. Когато погледнах отново, за пръв път видях легендарният му брат.
Обикновено, когато видех вампир по гърба ми преминаваше трептене, но този път нямаше нищо. Не знаех дали е, защото бях в тялото на Августа, или защото умът ми беше твърде зает да пищи, за да се фокусира. От вампира се излъчваше много силно чувство за нещо грешно, което не приличаше на нищо, което съм усещала преди. Сякаш опасността в стаята беше прераснала в червена мъгла, все едно имаше кръв във въздуха. Подхождаше на мъртвешки бялото му лице и горящите зелени очи с цвят на горящи смарагди. Не си подхождаше с инстинктите на Августа, които на практика ме умоляваха да бягам.
Двата вампира преминаха през движенията на битката сякаш беше тиха, смъртоносна поезия. Дори със сетивата на Августа ми беше трудно да ги следя, остриетата им удряха толкова бързо. Звукът от сблъскващ се метал отекваше в театъра като картечна стрелба и всеки път, когато премигвах, те се изместваха на няколко ярда от мястото, където стаяха преди малко.
Сграбчих завесите, наблюдавайки със стомах качен в гърлото как Мирча се хвърля на земята, едва избягвайки дивия удар на брат си. Той хвърли собствената си сабя към глезените на нападателя си, но Дракула прескочи, лесно отбягвайки острието. Когато се приземи, Мирча вече беше на крака и започнаха отново.
— „Фу, угасвай, свещице кратка! Тоз живот е само една нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и излъчва своя час на сцената и след това изчезва.“
Бях толкова погълната от битката, че не бях забелязала пристигането на Стокър, преди да започне да рецитира.
— Какво искаш?
— Казах ти и преди, скъпа лейди — помощта ти.
— Заета съм — отсякох.
Дракула замахна над главата на брат си, мечът му разсече надолу и ако Мирча не беше помръднал дори по-бързо, отколкото Августа можеше да види, всичко щеше да свърши.
— Планът ти е да стоиш и да гледаш, докато се избият един друг?
Острието на Дракула се беше врязало в лявата ръка на Мирча, оплисквайки рамото и гърдите му в червено и не си мислех, че ще е за последно. Според слуховете Мирча беше по-добър от обикновен дуелист, но ми изглеждаше, че по-малкият му брат е по-бързия от двамата. Имаше малка разлика, частица от частицата на секундата, може би заради раната, която Дмитри беше нанесъл предната нощ. Но рано или късно щеше да бъде достатъчно. И ако Мирча загубеше, се съмнявах Влад да му е запланувал затвор.
— Кой би си помислил — промърмори меко инкубусът, копринен шепот в ухото ми, — че старец ще има толкова кръв в себе си?
Сенките им трепкаха по декора, извисявайки се върху задната стена в смъртоносен танц. Нещо прещрака, докато ги наблюдавах. Бях виждала това и преди. Беше същата сцена като във видението ми — онова, което завършваше с ужасната смърт на Мирча. Преглътнах силно и се обърнах към инкубуса.