Наполовина вървейки, наполовина лазейки, се придвижвах бавно към сферата, но това отнемаше прекалено много време. С ъгълчето на окото си видях син проблясък и не се подвоумих.
— Тя ще унищожи театъра! — извиках аз, посочвайки Мира.
Мира ме погледна така, сякаш съм луда, но духовете от театъра ме чуха прекрасно. Лицето на жената се бе превърнало в озъбена маска, наблюдавайки хаоса върху любимата й сцена и сега имаше кого да обвини за това. Тя хвърли отрязаната глава, която сега изглеждаше много по-малко весела, право към Мира. Когато главата се удари в нея, Мира нададе вик и изпадна в конвулсии. Избутах я от себе си, точно когато жената се присъедини към своя малък партньор. Издигна се вихрушка, която не ми позволяваше да видя нещо повече от опустошителното торнадо в бяло и синьо.
Това не беше игра — явно духовете бяха изчерпали предупрежденията си и бяха преминали към действие. Жив човек би трябвало да е по-силен, отколкото те, но бяха двама срещу един и освен това бяха на земята, в която бяха погребани поколения от техните предшественици. Това беше като комплект мощни батерии за призраците, нещо, за което явно Мира се беше досетила. Тя изпищя, когато те се спуснаха отново към нея, едновременно от страх и ярост, и изчезна.
Хвърлих се към сферата, но един вампир се изпречи на пътя ми. Хвърлих кола на Мира към него, като повече исках да му отвлека вниманието, отколкото нещо друго, защото не ми се удаваше много прицелването. Очевидно обаче, Августа бе доста добра в това.
Изключително блед и немощен Стокър се появи отнякъде, клатушкайки се към сферата толкова бързо, колкото му позволяваха неговите нестабилни крака. Не беше достатъчно бърз. Малката топка бе достигнала битката и се изтърколи между краката на двама от участниците, които сега се биеха срещу кръга от членове на Сената. Бяха притиснати, когато те се извъртяха и се помъчиха да застанат в изгодна позиция, тръгвайки първо в една посока, после в друга. Изражението на отчаян ужас върху лицето на Стокър беше достатъчно, за да ме накара да се спусна като обезумяла след топката.
Пристигнах точно навреме, за да бъда ударена в лицето от торбичка с пясък на въже, която падна от тавана. Тя беше една от четирите, които висяха и които вампирите лесно избягваха, с изключение на един, който не й бе обърнал внимание. Изглежда тежеше около 50 паунда и имаше голяма инерция. В момента, в който я забелязах, нямаше какво друго да направя, освен да поема удара. Тя ме събори и се плъзна зад гърба ми на няколко ярда.
— Дислокатор!
Стокър колабира на сцената, но за нещастие ударът беше в корема. Той изкрещя, но повтаряше една и съща странна дума, още и още.
Изправих се бързо, когато дуелистите спряха за секунда, гледайки надолу към малката сфера в краката им. Всеки замръзна за половин секунда. След което сенаторите изчезнаха, изнасяйки се толкова бързо от театъра, колкото и бяха влезли, Мирча сграбчи Били и скочи директно на дъските на тавана, а Дракула се затича към нас, след като сграбчи Стокър. Приткин обгърна с ръка кръста ми и направи летящ скок от сцената. Приземихме се в ложата на оркестъра и понеже той ни претърколи в последната секунда, пое тежестта на удара.
Ударът го отхвърли настрани, а зъбите ми изтракаха; в следващата секунда вълна от сила се разля над главите ни, идвайки от сцената. Явно бомбата беше намерила с нещо да се свърже, може би, някой от падналите вампири. Ако беше така, не мисля, че щяха да станат отново. Ударът не приличаше на нещо, произведено от нулева бомба. Беше по-тъмно и почти лигаво и в никакъв случай не можеше да се обърка със защитно оръжие. Вдигнах глава и открих, че сме почти нос до нос с Дракула. Той изглеждаше учудващо доволен, че ме вижда; след това се втренчих в дръжката на ножа, който стърчеше от гърдите ми, точно между трето и четвърто ребро. Болеше, но не и така, както очаквах. Нямаше остра, пронизваща болка и имаше съвсем малко кръв. Това може да беше, защото Августа не се беше хранила от дълго време, или защото копелето беше пропуснало сърцето й за стотна от инча.
Влад се приготвяше да отреже главата й, защо даже не можех да си представя. Може би, защото тя помагаше на Мирча? Може би, защото беше луд? Кой знаеше? Но той вадеше дългия нож, отстрани на тялото си. Този, който бе използвал, за да ме намушка, беше един от ножовете на Приткин — трябва да го беше измъкнал от собствената си плът — но този другият изглеждаше като старо фамилно оръжие, с тежка, инкрустирана дръжка и изящно, полирано острие. Жалко, но нямаше да получи шанс да го използва.