Той постави кутията на Мира върху сцената и сложи ръка върху тази на Дракула.
— Сенаторите ще се върнат — казах аз, не можейки да отделя очи от малкия черен контейнер, който съдържаше моята съперничка. Поради някаква причина наострих уши.
— Така или иначе ще го убият.
— Ще убият кой? — Мирча беше доста любопитен. — Нямаш предвид брат ми. Той загина трагично във взрива.
— Ще го подушат.
— Не и в това. — Мирча звучеше така, сякаш знаеше. А и те нямаше да търсят тази кутия. Те можеха да рискуват да предизвикат война заради Дракула, но заради едно подозрение? Не мислех така.
— Защо плачеш? — попита той, ръката му се озова върху бузата ми. Палецът му избърса една сълза, която не си спомнях кога се появила. Колкото и лек да бе контактът, това събуди заклинанието. Аз задържах дъха си, а очите на Мирча се разшириха.
Дръпнах се назад.
— Моля те… недей.
За разлика от моето време нямаше физическа болка от отдръпването. Но емоционалната цена все още беше там и беше висока.
Мирча почака, но аз не му дадох обяснение. За моя изненада той се примири.
— Освен ако не съм сгрешил, ти победи — беше единственият му коментар. — Победата обикновено предизвиква усмивки, а не сълзи.
— За тази победа се плати висока цена.
Прекалено висока.
— Често се случва.
Нещо се размърда в ръката ми и аз подскочих. Погледнах надолу и открих малко, зелено гущерче на предмишницата си, треперещо от страх. То се втренчи в мен с големи черни очи за секунда, след това побърза да се скрие в сгъвката на лакътя ми. Мирча се засмя.
— Откъде дойде това?
Беше един от тези на Мак; разпознах го.
— Трябва да се е било скрило, Кас — промърмори Били. — Предполагам, че се е прилепило към мен, когато хвърлих другите. Изглежда, че въпреки всичко сме успели да спасим нещо.
Опашката му създаваше неприятно чувство, когато то се промъкваше по вътрешната част на ръката ми, но не направих нищо. Това беше нещо, което отдавна бях научила; нещо, колкото и малко да беше, бе по-добре от нищо.
Приткин отвори вратите на театъра с трясък, мъкнейки тялото на Стокър, и аз сграбчих кутията на Мира. Мирча взе тази, която съдържаше брат му и аз не възразих. От това, което знаех, всичко това трябваше да се случи. Може би, Мирча щеше да занесе тайно брат си у дома, оставяйки всеки да повярва, че линчуването е било успешно. Във всеки случай не бих спечелила битката, а Приткин бе прекалено близо, за да се рискува. Той беше казал, че не иска Мира да стане Пития — и след това, което беше направила, предполагах, че го мисли, дори и да не е било така преди. Но все още не му вярвах. Имаше прекалено много въпроси без отговор относно мага Приткин.
Пъхнах Мира в един от джобовете на пищната пола на Франсоаз, където тя беше добре скрита. Мирча видя това, но не каза нищо. Той отиде до края на сцената и пое отпуснатото тяло на Стокър, изкарвайки го от ложата на оркестъра, сякаш беше безтегловно.
— Още едно нещо — каза той, след като постави Стокър на дъските. Той измъкна нещо от палтото си и го пусна пред краката ми.
— Обувките ми. — Те блестяха с цялото великолепие на 14,99$.
— Загуби ги при първата ни среща, в бързината да си тръгнеш. Нещо ми казваше, че може би ще имам шанс да ти ги върна. — Очите му срещнаха моите, а усмивката му опасно се приближаваше до хилене. — Това е прекрасна рокля, но аз лично предпочитам другото ти облекло. Или липсата му.
Дадох му една крива усмивка и взех обувките. С начина си на живот имах нужда от кубинки, а не от токчета. Освен това тази Пепеляшка трябваше да се справи с Кръга, Сената и Тъмните феи. Нямаше да заживее щастливо много скоро. Аз му подадох обувките, внимавайки да избегна евентуален контакт.
— Задръж ги.
Той ме погледна насмешливо.
— Какво да правя с нещо подобно?
Вдигнах рамене.
— Никога не знаеш.
Мирча изучава лицето ми за момент, след което помръдна така, сякаш искаше да хване ръката ми. Отдръпнах се и челото му се намръщи.
— Може ли да предположа, че ще се срещнем отново?
Подвоумих се. Щеше да ме срещне и щеше да направи същата грешка, която щеше да ни доведе до това. Но дали щях да го видя в бъдещето си, беше друга история. Ако не разрушах проклятието, никога не бих рискувала, а тази мисъл накара коремът ми да се свие на топка. Бях толкова изкушена да му кажа да не поставя заклинанието, че трябваше да си прехапя бузата, за да замълча. Но колкото и да го мразех, проклетото нещо бе изиграло голяма роля, за да бъда тук, където съм. Беше ме предпазвало от нежелани домогвания в тийнейджърската ми възраст, помогна на Мирча да ме намери преди Тони като възрастна и го убеди да ме пусне в залата на Сената. Ако променях това единствено нещо, какъв ли щеше да е животът ми? Просто не знаех.